Това се случи преди около година. Бях една година след училище и имах една от първите си услуги. През целия ден се опитвахме да наваксаме реакцията в малко тяло на един пациент.

лекар

Инфекцията обаче беше на километри пред нас. Постепенно всички органи се провалиха. Момчето просто дишаше плитко. Към тялото му бяха добавени нови и нови тръби. Стелажът до инкубатора беше пълен с помпи. Те прокараха във вените му средствата за поддържане на сърцето, храненето му, облекчаване на болката, убиване на микроби.

Дишането не беше достатъчно. Той беше заменен от изкуствен. Вентилаторът инжектира редовно газове в малките бели дробове. Той издаваше само от време на време, когато нещо не му харесваше.

Мониторът показваше криви на сърцето, налягане, дишане.

Животът се състоеше от тези основни елементи, без които момчето вече нямаше да бъде с нас.

Всичко, което имахме на разположение, беше тествано до завоя на услугата. Той обаче отказа да остане при нас.

Колегите си тръгнаха, а аз останах сам.

Всичко течеше максимално и въпреки това той си тръгна. Сърцето игнорира нашите лекарства и спря да бие. След час свърши. Прибирам маркуча от устата му и пускам душата му. Всички мигащи устройства са изключени.

Документи и телефонни обаждания чакаха родителите ми.

В главата си се чудех какво ще им кажа. Сякаш през тази жица прехвърлям парче човешка принадлежност. Търсих точните думи. Никой не ме е учил, никой не ме е подготвял за такава ситуация. Бях хвърлен във водата и трябваше да плувам.

Звъни. Представям се, ще ви кажа откъде се обаждам. Говоря за битката, че го загубихме и че съжалявам.

Баща от друга страна: "Това би трябвало да е някаква просташка шега? Шегуваш ли се с мен? Ако искаш да знаеш, изобщо не е смешно!". Гласът ми крещи. Не мога да говоря. Сякаш някой трепереше гърдите ми и ми спираше дъха. Задушавам се и не мога да дишам.

Ще взривя нещо в смисъл, че е наистина и съжалявам.

Но гласът продължава да ми крещи, какво мисля ?! и ме псува.

След около 3-4 минути устна борба успявам да убедя баща си, от друга страна, че синът му наистина е мъртъв. Чувам ридание и: "Така че благодаря." Окачени.

Слушалката издава монотонен звук в ухото ми и я оставям да свири още известно време.