Много хора гледат какво се случва около нас и оценяват неща, за които имат малко информация или никога не са преживявали. Тя не можеше просто да се взира, но реши да направи нещо.

другите

Защо млада жена като вас реши да отиде до унгарската и сръбската граница, за да помогне на бежанците?

Мисля, че помагането е човешко и естествено, или поне би трябвало да бъде. За мен това беше по няколко, може би несъзнателни причини. Майка ми е учителка и е помагала през целия си живот, от ромски деца до общността, съседите, семейството. Бях възпитан, че помагането е нормално. Баба ми и дядо ми преживяха Холокоста и мисля, че когато се върнаха от концлагерите, някой трябваше да им помогне в ранните дни. И накрая, когато видях снимка на гара Келети в Будапеща, която познавам от детството, пълна с хиляди хора в нужда, си казах, че не мога да седя удобно вкъщи в хола и да се правя, че нищо не е случващо се около нас. Затова отидох в Будапеща и оттам започна цялата ми история. Оттогава винаги съм бил на път и в бежански лагер в Сърбия, където има кризисна ситуация. Животът ми се промени от нулата в края на това лято и намерих себе си и мястото си в помагането на хората в бягство, но и на хората, които им помагат - доброволци.

Толкова е лесно да се каже у дома: искам да помогна и отивам?

Кои са най-големите проблеми, които имат бежанците?

Как изглежда вашият ден в бежански лагер?

Изглежда различно всеки ден. Първият ми ден в лагера в Хоргос беше най-дългият ми живот. Пристигнах там два дни преди затварянето на лагера и го заварих в състояние, в което имаше около 400 бежанци и в целия лагер останаха само петима доброволци. Събудихме се в горещ ден, беше около 40 градуса, границите на Хърватия бяха затворени и не знаехме какво ще се случи с тези хора. Дори нямахме кола, но както научих в наши дни, когато вие помогнете, някой ще ви помогне. Накрая купихме цялата вода в селото от магазина и имахме хляб. Но в жегата хората започнаха да рушат, единственият фелдшер, който остана там, съживи хората, имаше много деца. Местните автобусни оператори започнаха да ходят там, за да заведат хората в Румъния, но това беше лъжа. Минах през целия лагер и забраних на хората да се качват в тези автобуси. Вечерта най-накрая хърватската граница най-накрая се отвори и през нощта натоварихме хора в автобуси и им платихме билетите, защото пътуването струваше 25 евро.

Откъде имате актуална информация за това, какво се случва, какво да правите?

Говори се за икономически мигранти, каква е историята на тези хора?

Когато помагам, нямам време да класифицирам хората в икономически или военни мигранти. И не мисля, че дори ми е работа. В конкретната ситуация, когато се появят пред мен, всички те са хора в нужда. Историите, които чух, бяха приблизително еднакви. Хората, бягащи от Сирия, Афганистан и Ирак, казват, че ги очаква сигурна смърт у дома и ако отидат в Европа, имат поне някакъв шанс да оцелеят. Много европейци ги възприемат като врагове, но повечето от тях - дори нашите политици - имат личен опит с тях. Това, което видях в сирийските семейства, как мъжете гледат на жените си с любов и се грижат за семействата си, и с каква любов те благодарят за млякото за деца, за одеялото, беше красиво. Ако обаче ги гледаме като врагове, те ще станат тези врагове. Ако не им покажем европейска култура и европейски ценности, те няма да имат начин да ги приемат.

Циркулират различни снимки за бъркотията, която бежанците оставят след себе си, за това как не оценяват дарените неща, наистина е така?

Да, бъркотията е навсякъде. Но в този контекст е естествено, защото ако пътувате през полета, гори, стотици километри с една раница и се преоблечете някъде, вече не носите тези мръсни дрехи със себе си, а само най-важното. Но също така станах свидетел на безсмислена помощ, когато хората носеха огромни количества неща и те не бяха предназначени да бъдат използвани.

Има ли много доброволци? Където са стигнали там?

Доброволците са от цял ​​свят, срещнах момичета от Аляска, Швеция, терапевт от Индия, фермери от Америка, хипи от Германия, рейнджъри от Сърбия. Срещнахме например татуиста Саймън от Швейцария, който има две деца и дъщеря му преди два месеца му каза, че „Татко, трябва да направиш нещо“. Саймън вече се е качвал два пъти в колата и е изминал две хиляди километра, купувал е неща със собствени пари и е помагал на бежанци в Хоргош и в Прешов. Не знам какво ни привлече всички там, но знам какво ни обединява. Вътрешна потребност, глас, за който трябва да помогнем, че не можем да седим у дома и да чакаме някой да реши тази криза, защото помощта на правителствата и Европейския съюз е заложена в продължение на много месеци.

Често доброволците попадат в ситуации, в които според мен те не трябва да се озовават, защото наистина вземат решения за съдбите на хората. Имате четири хиляди души в лагера и трябва да поддържате мир там, но тези хора са изтощени, гладни, жадни, несигурни и може да има битки, просто е напълно естествено в тази ситуация. И трябва да се справите с тях. Полицията или армията трябва да направят това, но не го правят. Доброволци, често студенти или малки деца, помагат за раждането там, защото Червеният кръст е отворен на определени места само от девет до пет и когато някой има проблем извън работното време, той просто няма късмет. Тези, които спасяват ситуацията там и са на първа линия, са доброволци. Те заместват това, което трябва да направят държавите или големите международни организации, но никой не го интересува. Между нас има странна връзка, не трябва да се представяме, не трябва да говорим за това кой е, каква е работата му, от коя държава е дошъл, като когато срещнеш някого в кафене. Между нас съществува един вид абсолютно доверие, естествена помощ, тук се създават приятелства за цял живот.

Какво сте правили преди, каква е професията ви?

Учих журналистика и работих като журналист в продължение на седем години, след това две години в дипломацията и дълги години правя PR на свободна практика и маркетинг в културата, завърших словашки филми, работя на филмови и театрални фестивали. И последния път, когато работех в SND, в драмата. Винаги съм обичал журналистиката и винаги съм се опитвал да донеса послание в разговорите, но когато бях за първи път в Азия на тайландско-камбоджийската граница и видях онези гладуващи камбоджански деца, тогава си помислих, че трябва да се върна и да им помогна . Трябва да си помогна и сега тези хора в нужда и без значение откъде идват, "дойдоха" при мен. И аз намерих абсолютен мир в тази помощ. Знам, че трябва да го направя. Мога да си изкарвам прехраната и по други начини.

Ситуацията и емоциите на такива места обаче със сигурност са предизвикателни.

Парадоксът е, че има много човечност на местата, където виждате най-голямото страдание, и наистина се случват чудеса. Когато в последния ден бях в Прешов, си купих бисквити. Изведнъж при мен дойде полицай и поиска два пакета. Стоях до колата, а полицаят се приближи до сирийските момчета в инвалидна количка и му даде пакет бисквити, друг раздаде на децата отсреща. Това са странни ситуации, защото знаете, че тези ченгета са свързани с контрабандисти там и не винаги знаете кой е добър и кой е лош. Преживях и ситуация, при която полицай закара бременна жена в кола или откара болен мъж в местна болница. Но бихте ли казали, че може да се случи? Там тя работи на съвсем други принципи и никой не иска ситуацията да е по-лоша от сегашната и изведнъж в нея се ражда човечеството. Това е чудотворно за мен.

Тя е доброволец и координатор на доброволческа помощ в бежански лагер на сръбско-македонската граница в Прешов. Завършила е катедрата по журналистика във Факултета по изкуства на Университета Коменски в Братислава. Работила е като културен редактор в TASR, Aktuálne.sk, във всекидневника Hospodárske noviny и Pravda, работила е като PR мениджър на словашки филми Kauza Cervanová, Словакия 2.0, Деца, Mirage, Koza, работила е за фестивали Divadelná Nitra, Art Филм Фест, Фебиофест.

Интервюто е публикувано на 5 декември 2015 г. в списание smeŽeny.