бебето

Още една от изпитаните истории на нашите читатели.

Тъй като пътуването до бебето може да бъде трудно не само поради здравословни проблеми, реших да ви напиша моята история. Аз съм човек, който обича да планира всичко и се чувства неспокоен, когато не се получава. И точно такъв е случаят с моето бебе.

Желанието за дете не може да бъде изключено! Въпроси, на които трябва да знаете отговорите

Животът ми протече прекрасно.

Гимназия, колеж, сватба с първа любов през 4-та година, започване на работа, обещаваща кариера. На 25-годишна възраст планирах първото си дете и да съм вкъщи с него поне три години, за предпочитане второто. И тогава се появи първото сериозно противоречие в нашия брак. Съпругът ми ми каза, че не иска деца през следващите десет години.

Определено не исках да чакам до 35-годишна възраст, възникнаха други проблеми и последва развод.

Ново начало извън границите на Словакия

Бях в ситуация, която нямаше никой с бебето. На 25 години ми се струваше, че всички вече се чифтосват и ще остана сама. Но щастието ми се усмихна след две години и срещнах настоящия си съпруг. Това означаваше да се преместя от родния ми град и дори в друго състояние, защото връзката на дълги разстояния все още не е правилното нещо.

Напуснах работата си и скочих в голямото непознато. Това беше последвано от повече от година дуел с властите, че съм безобиден чужденец, който може да живее в Словакия - чуждестранната полиция, интервюта, дали съм добър и „организиран“ гражданин, прегледи за чужди болести и т.н. . Ами ако донесох екзотична болест от Чехия?

Продължете да уреждате нова работа, научете нов език - въпреки че разбираме, че в естеството на моята работа има много неща за писане и в това нашите езици са много различни, купи споделен апартамент, изплащане на ипотека и обзавеждане на празен апартамент, сватба.

Работа или дете?

На 28-годишна възраст започнахме да се опитваме усилено за бебе, но някак все пак не дойде. На работа започнаха да идват добри предложения, но като се има предвид, че искахме баба и че това не беше работа, можех да върша бременна без риск за здравето, Отхвърлих предложението с мотива, че първият ни приоритет е бебето.

Истинска история: Един ден ще бъдем родители

След две години напразни усилия приех първата мениджърска позиция, на която ръководството на проекта беше опаковано като „две в едно“ заедно с пътуванията из Словакия.

Четири дни в седмицата бях извън нашия град и спах по хотели, останалите три дни работех на компютър на работа и у дома. Скочих на грешния влак и не наваксах заветния. Тогава с мъжа ми казахме „стига“, отиваме да разберем интензивно защо все още копнеем само за бебе. Резултатът беше ясен и поразителен за нас - единственият ни шанс е изкуственото осеменяване (IVF).

Беше ни ясно, че е необходим мир за бременност и дори с ин витро, а не моята вечна борба на магистралата напред-назад. По време на работа обявих, че ще завърша текущ проект и искам да работя само в нашия град. За мен това също беше изкушение - успешна кариера, предложения за ръководни длъжности, страхотни печалби, всичко това са страхотни атракции, освен това, когато резултатът от ин витро оплождане е несигурен. Но знаехме какво е най-важно за нас и тръгнахме към целта си.

В очакване на орела

Първият опит за IVF не се получи, всичко беше наред до последната фаза и след това нещо се обърка - вече бяхме убедени, че очакваме близнаци и изведнъж отново нищо. Излезе обаче вторият опит, накрая тест за бременност в моите 34 години показа заветните две чертички. Издъхнахме си с облекчение с наивната представа, че всичко ще се оправи.

Издържах бременността без никакви проблеми, без гадене, вършех си работата добре, докато не започнах майчинство, чувствах се добре. После дойде подозиран синдром на Даун от кръвни тестове, не искахме да се справяме с околоплодната течност, всяко увеличаване (макар и само малко) на риска от загуба на трохите ни изглеждаше немислимо.

Вероятност за генетично заболяване обаче беше високо, затова отидох в болницата с малко душа, за да събирам околоплодна течност. През нощта наблюдавах всяко движение на бебето в стомаха си и страшно се страхувах да не се получат усложнения. Последваха 14 безкрайни дни в очакване на орела. С биещо сърце съпругът призова за резултата. Всичко се получи добре, казаха ни, че нашето момче ще е момиче, и то здраво.

Това, което предстои, ще дойде.

Върнахме се в облака, наречен „всичко е наред“, вече нищо не може да се случи. Малко преди раждането обаче ме изпратиха на предоперативни прегледи за цезарово сечение. Отново паника, защо имперска? Чувствам се добре, нещо не е наред?

След като обясних, че поради възрастта ми, това е превантивна мярка „ако нещо“, се успокоих, обиколих всички прегледи и зачаках планираното влизане в родилния дом. Не видях обаче това, нашето момиченце реши да отиде в света по-рано и през юли 2008 г. се роди нашето желано бебе и като бонус това не беше цезарово сечение, така че можем да се опитаме да спечелим брат по-рано.

Търпението на розата носи - донесе ми невероятен съпруг, който стоеше до мен през цялото време, и спокойно, здраво бебе. Сега денят ми изобщо не протича по план, оглавява ни топка от четири части, но аз съм доволен, максимално щастлив и ставам ентусиазиран по всяко непланирано време към нашето мъниче.

Вярвам, че когато човек наистина иска нещо и не се съмнява в него, то ще се сбъдне. Рано или късно ще дойде, може би по друг начин, по друг начин, но ще дойде.