Страхувам се от кучета. Ужасен съм от тях, точно като от паяци, самолети или затворени пространства.

ивана

Пиша този блог със знанието, че собствениците на кучета могат да ме наричат ​​човек, който е нетолерантен и странен - ​​защото тези, които не обичат кучетата, със сигурност не обичат хората, това е мизантроп, който гледа омразно зад завесите и записва който не почиства косата си с кафява купчина. Е, парадоксално, харесвам кучета и вярвам в това - не вярвайте, семейството ни се събуди в продължение на седем години от бездомния дакел, който накрая придружихме до небето на кучето.

Все пак се страхувам от кучета. Паника. Не от всички и не винаги. Той има дълга история.

Започна в детството. Бях първокурсник. Слънчах на одеяло в нашата градина, все още нямахме подходяща ограда. Плъх от квартала, с когото обикновено се сприятелявахме, тичаше нервно. И той явно ме хвана за бузата. Имах отпечатък на зъб на куче на лицето си за около две седмици. Но болката не беше толкова голяма, колкото шокът от необяснима атака на куче, което иначе едва достигаше глезените ми.

И до днес кучетата ми казват, че трябваше да го провокирам с нещо. Така че нямам представа дали кучето е помирисало слънцезащитния ми крем или просто е искало да види дали съм жив. Аличка, така се казва плъхът, след това ме ужаси още няколко години. Най-лошото беше, че тя излезе на разходка в момент, когато аз бях вече на половината път до училище. Когато я забелязах, веднага се обърнах и отидох на училище с огромна прегръдка. За да наваксам, трябваше да изтичам до училище с торба от десет килограма на гърба.

Оттогава няколко пъти съм се срещал с неразбиране или подигравки от любителите на кучета и само с малко желание да ми съпреживеят, да разберат страха ми. И затова сега пиша, за да им съобщя как се чувствам, когато срещна свободно отглеждани кучета.

Това наскоро. Тясна уличка между оградите в градинарска колония. Тогава стафордширски териер изтича в алеята без олово и без намордник. Веднага в мен започва стресова реакция, типично "бий се или бягай!" Сърцето ми бие силно, топлината се надига в главата ми, коленете ми омекват, раменете и ръцете ми са напълно схванати. Предпочитам веднага да отида сто осемдесет градуса и да тръгна по друг маршрут. Но в този случай за друг маршрут не може да става и дума, защото трябва да хвана автобус и спирката е в края на тази алея. И така се опитвам да дишам дълбоко, да не гледам кучето в очите, по-скоро да се преструвам, че изобщо не съм тук и да вървя напред със счупени колене. Той ме насърчава, че след известно време отзад ъгъла се появява любовница, потопена в мобилния си телефон. Когато се приближава, кучето е на около пет метра пред нея, аз се преодолявам и извиквам: "Моля, страхувам се от кучета, бихте ли могли да го хванете?"

Дамата ме гледа за миг празно и след това се усмихва: "Но той няма да ви направи нищо. Той е просто кученце!" И за да прояви дружелюбност, тя извиква кучето: "Кастор, ела при мен!" Кученцето, на около четиридесет килограма, го има на куката си и за мое щастие. Избърсвам потта от челото си и казвам: "Как ще изглежда той, когато е възрастен?"

Отсега нататък, когато се срещам с Кастор, знам, че той може да не се подчинява на собственика си, но е невеж. Той се интересува повече от хората, отколкото от котките, живеещи в градините.
Но аз съм картографирал Кастор, но какво да кажем за редица други свободно отглеждани кучета, чиито собственици са убедени, че няма да навредят на никого. Тези, които изплуват без олово на най-невъзможните места, които понякога лаят по прасците ми или скачат яростно зад порутени порти.

Имам и неприятно преживяване с това. Отново тясна алея за пешеходци, просто още едно място. Девин. Ние избрахме
с цялото семейство и с нашия дакел Алберт в градината. Както винаги, минахме покрай телена ограда, отзад която два вълка често ни се блъскаха. Те се втурнаха към оградата, но този път не се опитаха да скочат в нея с цели тела. Те имаха нещо по-добро зад гърба си. Натъпкаха се под оградата. Това се случи за секунда и изведнъж се озовахме в тясно пространство на няколко сантиметра от почернелите папагали. В този момент замръзнах напълно и не можах да се движа. В шока си тъстът падна на земята върху хлъзгавата трева. Виждал съм кучета да скачат върху него и преди. За щастие обаче вълците се нахвърлиха върху Алберт, който се хвърли по гръб и издаде страшен вой като прасе в кланица. Собственикът на кучетата също чул високия вой, хукнал към двора и ги извикал при себе си. За разлика от Кастор, двамата поне слушаха думата. Те изплюха лигавещия, но непокътнат Алберт от устата си и тръгнаха към къщи.

За да се отървем от страха си, започнахме да ходим с дъщеря ми в приюта за свобода на животните. Първото куче, което ни дадоха на разходка, беше любезно и привързано. Той просто не искаше да се връща за нищо на света. И така трябваше да нося на ръцете си една голяма част от пътя около петнадесет килограма живо тегло.

При второто посещение ни назначиха дизел. Името можеше да ни предупреди. В кошарата обаче той приличаше на хубаво лудо кученце. Но щом напусна помещенията, той се втурваше яростно към всяка кола. След това на всяко куче. И след това на всеки човек. Когато исках да му попреча да хапе определен господин, който искаше да ни попита нещо, той ме ухапа по прасеца. Така че опитът ми да се противопоставя на страха от кучета лице в лице се провали. Но признайте, опитах се.

Моля, скъпи кучета, опитайте и вие. Бих искал да се разхождам по улиците, парковете или околните гори без стрес. Разберете, че вашето сладко куче, дори и малко, може ужасно да изплаши някого.