След като завърших колеж, се преместих в нова среда сред непознати, за да работя. Срещнах само колегите си, не прекарвахме свободното си време заедно. Затова вечер седях пред телевизора.

никога няма

Една вечер отново нямах планове. На връщане от работа минавах покрай хората, които ходеха на вечерна литургия. Някои лица ми се сториха познати от виждането. Какво ще кажете да отидете с тях? Поне това ще бъде един вид промяна. Месата беше класическа, но за първи път си помислих. Местният свещеник го представи неофициално. Неговото отношение беше човешко, той не пренебрегваше, не събуждаше вина в нас, грешните, не проповядваше. Говореше по-скоро от позицията на брат или сестра, приятел. Той ме остави да се чувствам добре. На тръгване забелязах, че те набират за хора. Знам да пея и може да бъде доста интересно. Записах имейл адрес, който бих поискал за подробности. Адресатът беше симпатичният свещеник.

Той написа, че следващия път ще ни репетира с останалите след литургията. Това също се случи, но за мен беше истински срам. Гласът ми не беше достатъчен дори за най-слабата певица и си помислих, че имам супер вокален диапазон. Тръгнах със сведени уши. Още на следващия ден обаче получих имейл от духовния си баща. Казвам, че пеят хубаво, но хорът им е на по-високо ниво и изисква обучени гласове. Нямам нищо общо с това и ще се радвам да ме види отново на литургия. Очуканото ми самочувствие се повиши малко, но вече не ходих на църква.

Но той отново заговори. Той ме покани на съвместно събитие през уикенда на тяхната енория - барбекю в гората. Дори не знам защо, но кацнах. В автобуса свещеникът седна до мен и започнахме да говорим. След известно време спрях да съжалявам, че той ме накара да пътувам. Поехме много неща. Той знаеше как да слуша, да дава съвети и след дълго време най-накрая се почувствах сякаш имам приятел. Оттогава нашите срещи са по-чести.

Усетих в него сродна душа, особено от човешка страна. Дори ми помогна да обзаведа апартамента. Бавно се "навивам". Знаех, че трябва да се държа на разстояние и че връзка не е възможна. Но беше по-силно от мен. Очаквах всяка малка литургия или обяд заедно като малко дете. Разбрах, че съм се влюбила в мъж, когото никога не бих могла да имам. Той се държеше дистанциран, никога не ми загатваше, но усещах, че и той се чувства добре с мен. Аз обаче бях по-зависим от него. Затова реших да му кажа всичко при изповед. Поне ще е отвън. Дойде обаче реакция, която не очаквах. Каза, че е забелязвал съчувствието ми и преди. Но той не искаше да ме отблъсне. Сега обаче те все още ще го прехвърлят в друга енория. Ще бъде по-добре и за двама ни. И с последното изречение той напълно го закова. Дори и да не стане свещеник, жените вероятно няма да го интересуват сексуално.

Моите чувства постепенно достигнаха нивото на приятелство. Той трябва да скрие своето завинаги.

ЧИТАТЕЛ MILENA (25)

Нашето мнение

Любовта не избира. Понякога ни удря, когато най-малко го очакваме. И все пак ние не сме безпомощни кукли. Само от нас зависи какво правим с нашите желания и чувства и къде ги насочваме. Добре е обаче да не криете чувствата си, да не се задушавате, да ги споделяте с човека, за когото се отнасят. Понякога любовта не се сбъдва заради нашето мълчание. Изразяването на чувства от своя страна ни позволява да сме наясно със ситуацията и евентуално да насочим чувствата си към друг човек.