Иван беше главен изпълнителен директор на голяма компания. Той караше хубава голяма кола, управлявана от шофьора му. Той имаше секретар, заместници, контролираше почти петстотин души. Всички можеха само да му завиждат и мнозина му завиждаха.
Господин Иван ни посрещна в своя едностаен апартамент. Може да се изненадате, че той, великият изпълнителен директор и изключително успешен човек, живее съвсем сам в едностаен апартамент. Виновна е „тя“ - диабетът. Загуби работата си, семейството си, приятелите си. Какво всъщност се случи? Господин Иван започна да говори за това с тъга в гласа.
Разбрах, че съм болен от диабет през 1988 г. Тогава разбрах, че дълго време имах определени симптоми като умора, сънливост, силно затлъстяване, честа жажда и често уриниране.
По време на случаен преглед, който измислих, когато си мислех, че имам грип, областният лекар ми взе кръв и урина. Още на следващия ден тя ме извика да работя, за да мога веднага да я видя, че резултатите са критични и граничат с оцеляването. Стойността на захарта беше, ако добре си спомням, 34,7 mmol/l. Лекарят ме изпрати при диабетолог и оттам се оказах в болницата във вътрешното отделение след прегледите.
В началото отказах лечение, твърдейки, че ще го преодолея сам. Докторът обаче ми каза ясно, животът ми е в моите ръце. И така накрая се съгласих. Първо, разбира се, отидох да се сбогувам със семейството и познатите си, за да разберат къде съм и какво не ми е наред. Хоспитализацията продължи 19 дни. Започна веднага с инжекции и инфузии на инсулин. Вече бях в толкова лошо състояние, че изпаднах в кома за три дни. След това се подложих на диета и инсулинова терапия и се научих да инжектирам инсулин през тези дни. Не можах да го науча. Затова моята медицинска сестра ме научи първо да инжектирам в матрака, добави г-н Иван с усмивка. По-късно инжектирах инсулин в ръцете си, в краката си и тогава диабетик от отделението ме посъветва да го инжектирам в стомаха си. И все още го правя, защото е най-малко болезнено. Вярно, тогава имаше игли, различни от сегашните. В момента консумирам инсулинови писалки, които не могат да се сравняват, въпреки че съм консервативен човек. След хоспитализация състоянието ми се подобри, стриктно спазвах диетата си и регулирах нивото на захарта само като пиех хапчета. Ходих на преглед всяка седмица и предполагам, че имах мир в продължение на три години.
Но не можех да понасям диетата, обичам сладкиши, докато накрая само хапчетата не бяха достатъчни. Трябваше да започна да инжектирам отново инсулин. Честите прегледи и здравословното ми състояние обаче ме накараха комисията да ме препоръча за пенсия за инвалидност след няколко години. Вече разбрах, че зрението ми се влошава, имах катаракта в лявото око. Претърпях операция на очите, за съжаление по време на операцията на лявото ми око се появи емболия и дойдох за нея. Благодарение на търпението на лекарите, макар и с проблеми и не за дълго, но мога да гледам телевизия и с помощта на лупа и специална лампа също мога да чета.
Сега живея сам вкъщи, пътувам само в инвалидна количка, понякога готвя. Личният ми асистент също ми помага. И купува, и готви, грижи се за 5 часа на ден. Приятели и семейство не ме посещават, те имат своя живот и не им пука да гледат възрастен мъж в инвалидна количка. Съжалявам за разходките си и самодостатъчността си. Аз съм вярващ и затова вярвам, че няма да се влоши. И какъв съвет бих дал на всички диабетици? Проверете себе си.
Източник: Ева Мадахова, Моят живот с диабет
Г-жо Мадажова, тя подготвя продължението „Моят живот с диабет 2“.
Интересувате ли се от други истории? Свържете се с нас.