Моят опит при раждането е сравнително свеж. Към края на бременността си имах контракции цяла нощ. На следващия ден посетих консултативен център. Контракциите спряха сутринта и ми казаха в консултативния център, че не раждам и мога да бъда отворен за 2 см няколко дни преди да започне. Твърди се, че болката е нормална. Така ме изпратиха вкъщи, където изчаках „влошаването“ на болката и изтощени от контракциите според инструкциите. Той дойде със скокове и граници, след полунощ. Знам само, че топлата вода в жилищния блок вече не течеше. Излязох след втората вечер без сън.
Контракциите изведнъж започнаха на всеки 2-3 минути, дори не можах да се облека. Съпругът ми извика линейка, защото нямаме кола. В диспечерския център обаче му казали, че не изпращат линейка за раждане, за да може да извика такси. След пристигането си в спешното отделение трябваше да ме отведат в родилното отделение, не можех да премина дори половин коридор без свиване.
В отделението мястото за грижи първо ми даде бюрокрация и монитор на корема, по време на който бях принуден да легна по гръб. Едва когато започнах да се оплаквам, че трябва да бутам, а не да дишам, моята акушерка (или медицинска сестра, която е трудно да се каже, защото не се представи) реши да ме разследва.
Изкачването от коза беше като завладяване на K2. Не знаех какво става. След акушерката няколко пъти подред ме опипваше жена, която изобщо не се представи. Тя имаше дълги нокти, с които я изстъргваше и дезинфекцира гениталиите ми по такъв начин, че исках да изскоча (изля ми бутилка ледена вода и ме набоде с тампон, така че клиторът ми боли още няколко седмици).
След това ми казаха, че раждам и трябва да отида в родилното. Те отхвърлиха епидуралната ми, защото се казва, че съм отворен на 8 см и това е твърде много. Не знам дали са ми дали нещо за болката. Казаха да, но не усетих разликата. Сам прошепнах на кутията за доставка. Получих контракция и лекарят ме остави там.
Това, което ме разби обаче, дойде само в родилното отделение
Трябваше да подуша и да оставя бебето да идва бавно на света. Вместо това те ме принудиха да легна почти по гръб и да натискам силно с краката си неудобно и неестествено на височина над главата си. Според тях не можах да го направя.
Никой не си направи труда да затвори завесата, така че откритите ми гениталии блестяха в коридора. Дори не можех да се движа, дори да бутам, както ми казваха. Чувствах се унижен, безпомощен и сам, въпреки присъствието на съпруга ми. Страхувах се.
Присъстваха двама лекари. Вторият се представи, първият беше този с ноктите, които беше изследвала. От нищото започнаха да вадят някакви инструменти и тръгнаха към мен. От страх започнах да ги моля да ми кажат какво искат да направят. Явно само рутина - отиват да уринират и скъсват торбата с мембраните, защото няма да раждам по този начин. Беше много неудобно.
Малко по-късно медицинската сестра/акушерка ме информира, че малко задушавам бебето (дойде много силно свиване). В същото време лекарят ми каза, че може да се разкъсам или да се съглася с разреза. Бях уплашен и не чувствах, че ми дават шанс да откажа.
Още не съм отговорил дори да, а лекарят с дълги нокти започна да ме реже. Не веднъж, а три пъти. Тя прекъсна между контракциите. След първата кройка изкрещях да спра. Тя обаче сечеше все по-дълбоко. Това е болката при раждането, която си спомням най-много. Това беше моментът, който ме сломи.
Не знам кога се е родило бебето ми, защото от този момент нататък не усетих нищо. Забелязах масажа на язовира, който започнаха да ми правят след разреза, когато сестрата ми каза какво прави лекарят. След раждането синът ми беше хвърлен на корема ми за 5 секунди и след това беше отведен. По това време гениталиите ми вече бяха наблюдавани от целия персонал по майчинство. Тъй като аз бях единствената, която роди по това време, до всички се обърна лекарят зад гърба ми. Зашиха ме със смърт, но криво. Не знам дали е правилно, инспекцията беше поглед на гинеколог при посещението и по-късно на моя областен гинеколог.
Без дете
Сестрата, която взе детето ми обратно, каза, че няма два килограма и отиде в инкубатора, веднага щом съпругът й го взе. Заведоха го в отдел, различен от мен, така че можех да бъда с него само през деня, когато бях освободен от шест седмици за посещение. Не можах да отида при него през нощта и го взех в ръцете си и за кърмене (заради инфузия с глюкоза!) Само след три дни на питане.
Това беше най-лошото преживяване в живота ми. Още повече съжалявам, че по време на 10-дневната хоспитализация на сина ми се наложи да слушам наоколо, че главата му е твърде малка и че той е малък изобщо, но все пак трябваше да претърпя подобни мъчения. „Особено след като бебето е здраво“ прозвуча като подигравка в това настроение. Резултатът от това лечение е около 6 месеца безсънни нощи или лоши сънища, болка в белега, която се връща интензивно по време на физическо натоварване и разрушен сексуален живот.
Съпругът ми вече не се радва на моя негативизъм, нервност и поведенчески промени, причинени от последиците от раждането върху тялото ми и неспособността ми да постигна вагинален оргазъм, защото не го чувствам. Дори не знам дали е от физически или само от психически произход, защото моят лекар не ме е прегледал, а просто е направил рутинен профилактичен преглед. Боя се, че съпругът ми никога няма да разбере какво се е променило в мен и защо не мога да се справя с това. Но разбирам, че е трудно да съпреживеем какво е да бъдеш изнасилен в най-уязвимия момент и да видиш и почувстваш доказателства за цял живот под формата на белег.