Днес е наистина красив. Тътенът на хеликоптера отдавна е изчезнал някъде в далечината и ние с Кара сме тук съвсем сами в тишината на планините, дори вятърът не разнообразява първия ни ден. Поне се надявам да го направите сами. Пред нас има около седемдесет километра планински терен, но няма значение. Ако казах на Лош къде искам да отида, ще бъдем там след няколко минути. Но не става. Шест години ходих на място през лятото, което не бих разкрил на никого и се надявам дори на приятелите си. Открихме го случайно.
Когато след завършването на военния институт получих званието летателен инженер и завърших задължителните си години в армията, взех пилотни изпитания, което беше почти формалност, защото отдавна летях. Започнах работа в частна компания, която купуваше армейски машини по странен начин и започнах да се специализирам в превоза на хора и машини и консумативи за петролни компании, географи и катерене, проучвания и геоложки експедиции. И за всичко свързано с него. Летяхме денем и нощем, често без подходящо оборудване и без подкрепа от земята. Но тогава не ни беше грижа. Изкарахме добри пари, познавахме огромна част от страната и просто се смеехме на всичко. На борда бяхме трима. Азир, тънък, мускулест чернокож от Абхазия, първият пилот, когото никога не бях карал, Кубал, невероятен летателен инженер, който имаше вграден компас в главата и който по звука на двигателя знаеше къде е грешката, и аз. Кубал беше наполовина монгол и наполовина киргиз и когато всички информационни системи ни оставиха в затъмнението на планините, той ни доведе директно към целта с несъмнена сигурност. Не знам как го направи. Но винаги работеше.
[Можете също така да следвате съвети за походи, планински новини и други интересни неща на нашите Facebook и Instragram]
След около година и половина нашата съмнителна компания фалира и бяхме без работа, така че се разделихме. Но те се разделиха с факта, че всяка година ще се срещаме на наше място, което ще остане тайна за всички и където ще прекараме цялото лято заедно. През зимата работехме, където можехме, но за лятото отидохме в този район на планините и с пълни с раници раници се върнахме в цивилизацията, където ги продадохме и си изкарвахме прехраната.
След около две-три години установих, че съм станал център на внимание на странни хора, които от любопитство искат да проследят източника ми на кристали и от писма от Азир и Кубал става ясно, че те са почти еднакви . Имахме обаче репетирано оправдание, че това е просто случайна находка и че дори не можем да кажем къде се намира сайтът. Тогава в Кубаровка, откъдето обикновено тръгвах, срещнах един човек, който се придържаше към мен и искаше да тръгне с мен насила, и аз само с мъка му се измъкнах през нощта. Видях го още два дни и го гледах как дърпа билото и търсеше следата ми, но бях по-добър от него и добре подготвен, така че никой не можеше да ме намери. В наивността си мислех, че това е просто поредният случаен „златотърсач“. Година по-късно предпочетох да си взема жена Кара и тя стана моят нос, от който имах нужда.
Когато тази година дойдох в село Садилни Береги, което бях разменил за Кубаровка и където бях поръчал доставки, Seňa, с когото бях в контакт, започна да се извива странно от това, което ми беше обещал по електронната поща, и Веднага почувствах пътуване. Първоначално той искаше двойна цена за стоката от мен и когато му се изсмях, той започна да спори, че стоката ще му бъде донесена след около седмица. За щастие разчитах на това, затова откарах товарен Зил до едно странично село на едва 40 километра и купих каквото ми трябваше. След това се обадих на старата база, където все още летяха бившите ни хеликоптери, и имах късмет. Старите ми колеги летяха два дни с доставки за геодезисти и, разбира се, обещаха да ме заведат, където искам. И така, когато бях събрал всичко, тежката ни кокошка кацна на полето край селото, натовари ме и ме разтовари на билото за по-малко от половин час.
Раницата ми пъхна крака в земята и градът ми, който беше мързелив в града, се противопостави на закона за гравитацията, доколкото беше възможно. Точно както преди година, както и последните години, прекарани тук. Нашето поклонение започна и бяхме щастливи. Имам предвид мен и Кара. Погледнах през бинокъла в широка зона и никъде не забелязах намек, че човек се движи тук. Тръгнах срещу изкачването на билото, което беше нежно, но упорито и стената от щитове започна бавно да се приближава към мен. На пръв поглед нелогичен подход, но знаех, че утре около обяда ще напусна тази линия и ще се извия в незабележимо било почти в обратната посока. След като преодолях странното затваряне на долината, която прилича на непробиваема скална стена, но предлага малка покрита празнина в дефилето на скалите, започвам да бягам, така че след няколко дни да стигна до мястото, където е нашата дървена хижа и може би приятелите ми ме чакат. Вечерта пристигнах до първите развалини, които приличаха на края на ледникова морена. Слязох на около 100 метра надолу и къмпингувах под малък надвес. Бях внимателен. Без огън, без готвене, просто спокойствие и тишина.
Сутринта все още е мъгливо, но нямам нищо против. Познавам терена много добре и основно няма къде да се загубя. Знам, че почти непроходима скална стена ще ме спре рано вечерта, което ще заблуди всеки пътешественик, но знам и къде да продължа и ако не днес, утре ще съм долу в нашата долина. Вече дори не усещам извличането на раницата, дори не забелязвам вече изрязаните презрамки на раменете си. Вечерта ни хваща точно над долината и макар да знам пътя, не искам да рискувам, така че отново спим навън. Заспивам, когато чувам как Кара ръмжи, но това е толкова различно ръмжене и ми се струва, че тя е казала, че е почувствала нещо приятно. Може би просто ми се стори.
Отново сме заедно. Отровната ми раница пада на земята и аз и Кубал отиваме право при мен. Линията се смесва между нас и изведнъж всичко е много добро. След това започваме да се успокояваме. Кубал взема раницата ми, носи я в кабината и аз го следвам. Научавам, че той е тук от почти четири дни и че като мен е получил шифър от Азир, така че не се поколеба и веднага си тръгна. Тръгнал, макар че трябвало да остави жена си и трите си деца вкъщи. Малко притеснен, но той знаеше, че четиримата му братя и всичките му братовчеди ще се погрижат нищо да не им се случи. Много му завиждам на този Кубал. Те биха оцелели, предполагам, края на света. Но сега имаме други грижи. В задната стая на дървената кабина съхраняваме храна в стара калаена казарма, която някога донесохме тук по въздух и която първоначално беше разпределителна кутия. Знаем, че дори и най-малката мишка не може да влезе в нея и че там те са абсолютно в безопасност. След това изпивам чаша сладък чай с малко масло и съм добре. Седим отвън пред дървената кабина, клатим се и се клатим и дори вечерта не пипаме онова, което ни притеснява и двамата. Защо Азир ни извика тук толкова неочаквано.
Преди да се стъмни, Кубал вече лежеше в затъмнението на потока под надвес от папрати и други растения, а аз седях на около двайсет и тридесет метра по-високо с заредено оръжие. В дървената кабина имаше привидно спокойствие. Двама неизвестни мъже почти напуснаха мястото си и то само за чаша чай или кафе, което жената трябваше да им свари. В противен случай тя все още беше отседнала при Азир и ни беше ясно, че те са много близо един до друг. Постепенно почти затъмня, един от мъжете развърза Азир, извика нещо на другия на покрива и след това Азир отиде с контейнер до потока, където винаги черпихме вода, където лежеше перфектно замаскираният Кубал. Като заложница обаче жената трябваше да остане в дървената кабина. Азир само набра водата и каза малко на Кубал: „Затворете комина за Надран. Спим отзад. “Това беше всичко. Денят отминаваше и ние с Кубал и Чара седяхме на около километър от кабината и чакахме. Стана много бързо, затова се установихме в малка пещера, която познавахме отдавна. Не спечели, защото в пещерата беше влажно и студено, но беше по-добре, отколкото в долината, където имаше гъста и лепкава мъгла. Когато се събуждахме постоянно, ние се натискахме почти до сутринта, а след това Кубал заповяда: „Да вървим.“ Завързах сигурно линията, уверих се, че всичко е наред и след това потеглихме.
Луните полетяха. С Кубал бяхме в долината ни още два пъти и моята кучка Чара отново се присъедини към мен. Знаехме обаче, че някой вече е открил долината. Кара изръмжа на почти всяка стъпка и напразно обясних, че вече не е нашият рай, какъвто е бил някога. Винаги сме били там само от три или четири седмици, но без Азир не беше така. Все пак трябваше да мислим за съдбата на Азира и Санара и дали са успели да стигнат там, където искат. Когато напуснахме долината, вече дори не взех кристали. Лен Кубал. Беше твърде рисковано за мен. Вкъщи постоянно усещах, че ме следят и че някой все още проверява приходите и разходите ми. Два пъти обираха апартамента ми, но знаех, че не са крадци, но че някой е претърсил апартамента ми, за да разбере къде е нашето находище на минерали или къде са Азир и Санара. Кубал, който живее в азиатския регион, е имал контакт с местни и китайски търговци, които са му плащали много добре за кристалите и той ми е давал пари. Така живеехме и си спомняхме със страх в душата, докато не получих пощенската картичка от Чили. Пиша утре на Кубал и след това отивам да си купя билет до Владивосток. Имам паспорт, Кубал ще ми донесе парите за сбогом, а аз ще му дам Кара завинаги. Е, определено ще намеря кораб.
Тази история е част от книгата "Карпатските планини", която можете да закупите в нашия магазин или в Мартинус.