Все още бяхме малко съкрушени от пътуването с влак и все още не харесвахме най-големите „блокбъстъри“ на Сиан. Б. освен това той вече е посетил този храм и е говорил за него като за оазис на мира - и днес в Китай има все по-малко и по-малко такива места.
Храмът на осемте безсмъртни лежи на изток от градските стени, малко далеч от суматохата на главните улици. Автобусът ни отведе възможно най-близо, но все пак трябваше да опипваме известно време през стесняващите се алеи. Преди да влезем в храма, ни чакаше малък пазар. В една алея, не по-дълга от сто метра, изглеждаше точно така китайски битпазари в моето въображение - тук ще намерите всичко - от хартиени пари и Червени книги до стари монети и други неща, които биха могли да бъдат направени вчера, както и преди няколкостотин години.
Храмът все още функционира, тук-там срещнахме мълчаливи даоски монаси в дворовете и залите му. Възхищавахме се на красивата украса от даоистката митология, особено на статуите на самите Осем безсмъртни. Те са пълни с много легенди, в които имат магически способности. Всъщност те не са богове, а хора, които са се отказали от светските амбиции и са се научили как да живеят в хармония с Вселената и природата. Казват, че техният дом са островите в Източнокитайско море, те често пътуват заедно (и също са изобразени) и вършат добри дела.
За наша изненада наистина имаше невероятен мир, не срещнахме нито един турист. Монасите винаги ни кимаха мълчаливо или просто се разхождаха, когато седяхме известно време в градината и слушахме пеенето на птиците. Почти нямаше трафик от далечен път.
От оазис на тишината неволно трябваше да се върнем в сърцето на оживения град. Вечерта наближаваше и туристическите атракции постепенно се затваряха. Така че повечето от тях. Все още живее в мюсюлманския квартал. По случайност дори го открихме Голямата джамия, които планирахме да посетим на следващия ден. Сега така или иначе беше затворено, така че се потопихме в тълпа от хора и смесица от аромати, които се виеха из алеите. Навсякъде, където окото можеше да види, имаше храна. Макар и скъпо, както е обичайно в туристическите райони, но дяволски ароматно. Месо на пръчка, различни сладкиши и палачинки. И разбира се много други котки, ако туристите искат да похарчат. Ентусиазирано показвахме тук-там, носовете ни, пълни с дим от печене на месо и смес от неидентифицирани звуци на оживен квартал в ушите ни. Когато гладните ни стомаси не ни позволиха да продължим по-нататък, поръчахме пълнени кнедли с всичко възможно на още една усамотена улица и си поговорихме какво трябва да хванем на следващия ден. И беше ясно предварително, че бихме искали да видим мюсюлманския квартал посред бял ден.