помислим

Един старец дойде да живее със сина си и семейството си. Вече нямаше кой да се грижи за него освен тях. Ръцете му вече бяха слаби и треперещи, зрението му лошо и ходенето несигурно. Всеки ден двойката и четиригодишният им син ядоха заедно на маса. Дядо се присъедини към тях. Слабите му и треперещи ръце обаче понякога му създаваха проблеми. Храната падаше от лъжица на земята, от време на време разливаше чаша мляко и наливаше покривка или неволно счупваше пълна чиния. Синът му ставаше все по-ядосан. Едва един ден той каза: „Трябва да направим нещо по въпроса. Наистина ми беше достатъчно! Все още има храна на земята, разлято мляко и дори не говоря за отвратителното му плесване по време на хранене. "

Затова двойката се съгласи, че за добро на всички дядото ще приготви храна за малка отделна маса в ъгъла на стаята. Там той вечеря и обядва сам, докато семейството му се храни заедно. Когато чинията му падна нещастно два пъти, те започнаха да слагат храна в дървена купа. Ако някой случайно погледне дядо, докато яде, той може да види сълзи в очите му. Въпреки че имаше семейство, той винаги беше сам. Всичко, което чуваше от тях, бяха постоянни угризения и бодливи думи, когато вилица падна на земята или когато разлее нещо.

Четиригодишното момче наблюдаваше всичко мълчаливо. Една вечер баща забеляза сина си, седнал на земята, играейки с парче дърво, сякаш прави нещо. „Какво правиш, скъпа?“, С любопитство попита баща му с усмивка.

Момчето се остави за момент да бъде извадено от играта си и отговори:

„Купа за теб и майка ти е да хапнете нещо, когато порасна“, усмихна се той и продължи работата си.

Родителите останаха попарени. Не можаха да кажат и дума. Сълзи се стичаха по бузите им и макар да не казаха нито дума, и двамата знаеха какво трябва да направят.

Върнаха стола на дядо си обратно на семейната маса и никога повече не го оставиха сам. До смъртта си той вече ядеше със семейството си. Нито мъжът, нито жената бяха по-разстроени от паднала вилица или разлято мляко на пода. Те разбраха, че това също е естествена част от живота.

Децата са много възприемчиви. Очите им винаги гледат, ушите им слушат, а съзнанието им създава послания, които помнят. Ако ни видят търпеливо да създаваме любящ дом за всички негови членове, те един ден ще се стремят и към това. Погрижете се за родителите си, дайте им колкото се може повече време, защото толкова ще ви дадат децата ви на стари години. Ще ги научите какъв ценен подарък са РОДИТЕЛИТЕ.