Как животът ми се променя от факта, че съм намалил дозите психиатрични лекарства

вашите близки

Аз съм на пенсия за инвалидност и не ходя на работа, защото вече не можех да се справя със стреса и той винаги е бил един от причините за по-големи или по-малки епизоди на психичното ми заболяване. Излязох обаче от стабилизираното състояние и относителното благосъстояние. Умишлено започнах постепенно да намалявам лекарствата си преди около две години. Промените, които носи, се възприемат от близките ми, понякога това засяга по-широката ми обстановка и за щастие аз самият го осъзнавам.

Дори в стабилизирания период, въпреки редовната употреба на психиатрични лекарства, имах промени в настроението. Понякога бях в депресия, понякога в мания. Не исках постоянно да натоварвам близките си с моите „псевдопроблеми“, затова често бягах в общността на психично болните, където писах в началото на това лято:

Току що се събудих. Не спах много, 4-5 часа. Но вероятно беше достатъчно. Знам, че през деня ще трябва да спя, ако истината не „скочи“ в мания, когато всички знаем, че нямаме нужда от сън. Но осъзнавам накъде водят промените в настроението, обръщам внимание и бдя над себе си. Вчера все още имаше плач, безпомощност, умора, а днес няма да лъжа в пет часа.

Всъщност по някакъв начин преминах плавно от сън към пълно съзнание, към мислене, съставяне на собствените си мисли и преоценка на собствения си път не само чрез болест, но и през живота досега. Да търся себе си чрез собствения си опит, но също и чрез „наблюдение“ или идентифициране и определяне на себе си спрямо хората, които срещам в моя свят ...

Преди около месец, за пръв път от години, след много време, подтикнах семейството си да ми се притече на помощ, че вече не можех да функционирам така. Аргументирах, че те сами виждат как последните шест месеца ме хвърлят нагоре и надолу и ми казват, че трябва да забавя, да порасна.

Влошеният сън направи своето. Еуфоричните ми настроения се редуваха с плачещи състояния, когато изпитвах ужасна безпомощност, която често водеше до самосъжаление. Вече не можеше да се сравни с гъсеница, а по-скоро с остри зъби на ръчен трион.

Години наред коригирах съня си при нужда със хапчета за сън, но това лято някак спря да действа. Взех хапче безплатно, отне само кратко време. Също така беше необходимо да се комбинират два бензодиазепамини, така че често да спя само четири или пет, за предпочитане седем часа. Промените в настроението, в които попаднах след недоспиване, ме изтощиха и бях свръхчувствителен. Всичко ме трогна. Или ме ядоса или заплака. Изведнъж се държах различно от преди. Нещата ме побъркаха толкова много, че имах по-малки или по-големи конфликти и всичко това ми растеше над главата. Физическото ми здраве също се влоши. Щитовидната ми жлеза се свиваше, кръвното налягане скачаше. За половин година загубих четиринадесет килограма, но го смятам за естествено, защото съм по-малко покорен, тъй като отдавна живея повече в мания, отколкото в депресия. Така че се движа много повече и за собствените си „състезания“ често забравям, че е време да ям.

Хоспитализацията обаче вече е един вид плашило за мен. Обмислях да кандидатствам за „убежище“ в отвореното психиатрично отделение, но съм много притеснен, че откъсването от близките само ще влоши положението и дори не искам да гадая какво ме очаква там и след като трябва да работя в в дългосрочен план, така че да не съм просто болна висулка на собствените си деца и съпруг върху лекарствата, които „сипвам“.

Затова предписах болничен режим у дома в рамките на възможностите. Подчертах на децата и съпруга ми, че имам нужда от помощ за известно време, че вече не мога да се грижа за всичко, което тя ми говореше всеки ден вкъщи. Забавих темпото.

В същото време трябваше да напиша нещо за целта си във форума, в общността на психично болните. Спомних си, че имаше тема в смисъла на „моята цел“. Не го намерих веднага, затова го пуснах в търсачка и две конкретни теми излязоха, за да избирам: целта ми за днес и целта ми за седмицата. Не ме устройваха, защото всъщност исках да пиша за някои от вътрешните си мотиви, за да се науча да управлявам психично заболяване, за да мога да бъда главно независим и в същото време да чувствам, че съм жив. Моят финансов принос към семейната каса е сравнително нисък, така че искам да допринеса в противен случай, за да бъда поне полезен член. Знам, че звучи като клише, но наистина не искам да се поддавам на съдбата. Това е моята цел от миналото, за утре, за седмицата и когато Бог ще я даде за години напред.

Във форума, където години наред бягах със своите радости и притеснения, изведнъж не можах да включа „моите неща“, затова само го записах в дневника си. При намалени дози лекарства симптомите на заболяването се появяват повече на повърхността, но то има и своите положителни страни. Отново чувствам повече от себе си. Имам повече чувства, преживявам всичко по-интензивно и желанието ми да чета, пиша, гледам филми, да ходя на някои събития се връща, ... животът ми просто придобива вкусове. Сега мисля повече, чувствам, живея повече. Въпреки че тези падания и изпрашаване на коляното са по-чести.

Реших тук отново да пиша за своите радости и тревоги. Ще се види как ще се справя със събличането на собствената си душа под собственото си име. Моля, вземете всичко, което пиша със зърно, защото ако темата за справяне с психично разстройство засяга вас или вашите близки, искам да подчертая, че това е просто моят опит, моят опит. За вас или вашите близки или познати може да е подобно, но и напълно различно.