след
Пред нея е пейзажът, ивици от полета и хълмове, паркове с детски колички и дрънкалки, които тази зима не можете да чуете, тя вижда как хората се насочват навсякъде, с чували, които създават определен шум, следите им в кал и парчета от сняг, пътят е бавен, пътят й няма конкретна цел, той просто върви с белия iPod в джоба като хиляди други, като този, който е затворен за собственото си пространство, за нотите, ритъма на музиката и стъпките, Zbigniew Preisner като представител на зимните музикални гори и тези, които искат да се гмуркат, така че той отива и не мисли за нищо, прескача оградата на еврейското гробище, рано е вечерта, вечер е, търси камъни в гробището и ги поставя на гробове, където запалва свещ, изключва музиката и гледа увенчани от дървета, застанали заобиколени от разлагащите се тела на евреите, представяйки си живота, шапката на равина и количката на сина му, дали има такива дрънкалки като в онзи парк, той мисли за Тел Авив и Йерусалим, за палестинските жени в черно и не стига до нищо, нищо конкретно не й хрумва, нищо това, което би могла да докосне и улови, какво би искала да напише в груб дневник, това, което има пред очите й, са само изображения, които идват и си отиват, мимолетни и накрая изчезват в тъмното, разтварят.

Тя има работа, има апартамент с бяла свещ на кухненската маса, когато някой я попита какъв е апартамент, тя казва, че това е бял апартамент с бяла свещ, просто бял апартамент, има малко, нищо излишно, тя казва, че няма много мебели, които той не иска да остане тук, че това е просто място, където тя очаква, че всъщност нищо не я държи тук, че тя може да си тръгне по всяко време, да се премести на няколко километра, половин половина от Европа, около континентите могат да живеят, навсякъде той може да живее в бял апартамент с бяла свещ на кухненската маса.

Освен това тя би искала да каже на някого, че това е апартамент с мъж с памучна тениска, който спи с него и е тих, лежи един до друг и е тих, пие чай и свети лампи до леглото, чете груби книги и гледане на филми и после една нощ, малко секс без думи, малко докосване, малко нещо.

От еврейското гробище пътеката води надолу по хълма, до семейни къщи, където те светят, телевизионни екрани, компютри, в една къща той вижда жена с пластмасова щипка в устата, държи в ръка мъжка раирана риза и изглежда спокоен, изглежда спокоен в зелен пуловер със спортно облекло, изглежда балансиран с червен часовник около китката си, времето минава, времето минава, времето минава той мисли, когато върви до тези къщи, движи се бързо, ускорява, в отворен супермаркет на улицата Terézie Vansova купува две мандарини и ментолова дъвка, той отива до касата и дава на продавачката кредитна карта.

По-късно, докато седи на маса с бяла свещ и пие чай, той си спомня жената за самообслужване, цвета на престилката й, детето й, седнало там близо до чаши бонбони и близалки, размахва крака и прелиства страниците на списание с голямо ярко жълто слънце на корицата и майката го заговори, тя го попита за какво чете, детето не каза нищо, просто продължи да размахва крака и погледна списанието, майката каза, толкова добре, така че не забравяйте и когато си легнете, ще поговорим за това, за този ден, за това, което видяхме днес заедно, за това, което прочетохме и купихме.

Пие чай и си взема душ, отива в бяла стая с двойно легло, настолна лампа на купчина списания, мъжът с памучна тениска чете и се почесва по брадичката, ляга до него и го пита дали те биха могли да кажат за този ден, ако могат да говорят помежду си. Мъжът затваря книгата, поглежда я любознателно и я пита дали нещо не се е случило.

Тя ще каже, че нищо, но никога няма да забрави детето и жената, които е видяла в супермаркета на улица Терезия Вансова, когато се стъмни.