Днес ще опознаем американската авторка Шърли Джаксън, главно благодарение на поредицата The Haunting of Hill House, продуцирана от Netflix, базирана на нейната книга. Въпреки факта, че режисьорът Майк Фланаган е бил само много символично вдъхновен от класиката на литературата на ужасите, книгите на Шърли Джаксън отново са привлечени по-внимателно благодарение на тази адаптация.

тревожна

За първи път Джаксън (позорно) става известен на Американското общество на читателите е на 26 юни 1948 г. Този ден нейният разказ „Лотарията“ е публикуван в нов брой на популярното списание The New Yorker. Противоречивата история от дребнобуржоазна среда буквално предизвика взрив от емоции сред читателите. Нюйоркчанинът записа стотици отменени абонати и получи не по-малко ласкав брой гневни писма на своя адрес. Шърли Джаксън не беше по-добре. Не само, че трябваше да купи най-голямата пощенска кутия, която можеше да получи за стотици възмутени писма, но уж пощальонът й спря да говори с нея. За да бъде нещата още по-лоши, печатът на „специален“ писател, изповядващ окултната и черна магия, който според нелестните описания на литературните критици пише с метла, а не с писалка, вече не се е отървал от.

„Аматьорска вещица, специализирана в черната магия и гадаенето от дланта на ръката си“, беше на корицата на първия й роман „Пътят през стената“ (1948 г.), така че може да се предположи, че Джаксън не се занимава с литературните й репутация. Истината обаче беше малко по-сложна и животът на младия автор беше повече от сложен. През 50-те и 60-те години на миналия век американското общество имаше ясна дефиниция къде е мястото на жената. Трябваше да е омъжена и да се грижи добре не само за себе си, но и за домакинството си. Домът - място, където трябва да се чувстваме най-добре - по този начин често се превръща в убежище и проблем за автора едновременно. Героините на нейните книги често са самотни жени, които се затварят от външния свят в домовете си. Джаксън официално не беше сам. Тя имаше четири деца и пълен дом за животни, но връзката й с господстващия и често неверни съпруг със сигурност не добави към нейното спокойствие. Тя трябваше да страда още повече близо до него, когато като обещаващ писател той самият горчиво ревнуваше жена си за нейния читателски успех. Резултатът е неумолимо безпокойство, затлъстяване и агорафобия в по-късните й години, т.е. страх от открити пространства.

Подобно на самата авторка, нейните герои често са аутсайдери, изградени извън обществото. Диктатът на времето присъстваше за нея в ранното й детство, когато майка й Джералдин обвиняваше наднорменото й тегло и липсата на женски чар. Най-важното беше признанието на Джералдин за спонтанен аборт. Психологическият натиск обаче не свършва дотук и майката също упреква успешния писател в писмата, които й изпраща през по-голямата част от живота си. Писането около едно и също нещо и разочарованието от външния вид на дъщеря й бяха само няколко болезнени угризения на съвестта, които не спираха да притесняват майка й. Тогава трагедията остана фактът, че това, което майката на Джаксън е правила, когато е била млада, е направено от съпруга й като възрастен.

Джаксън обаче по някакъв начин се бунтува не само с майка си, но и с цялото си време и обществото. Правеше го главно с книгите си. Последната й работа „Винаги сме живели в замъка“ (1962), смятана от много критици за върха на нейната работа, разказва историята на две сестри, които живеят сами с чичо си близо до малък град. Твърди се, че една от сестрите е отровила и убила цялото семейство по време на вечеря. Оцелели само сестрата и чичото в инвалидната количка. Така че далеч не е приятно седене в традиционен семеен кръг. Интересно е и сравнението, че самата Джаксън понякога добавя зелена боя към картофено пюре за обяд. Тогава нейната комбинация от черен хумор и ужас също често присъства в нейните творби. Както и желанието за бягство.

Малко след публикуването на романа „Винаги сме живели в замъка“, авторът се срина нервно и почти никога не напуска къщата. През това време тя също реши да напише по-позитивна книга за жена, която става на крака, сменя името си и започва нов, самотен, но по-щастлив живот. За съжаление, подобно на героите си, самата авторка се натъкна на трагична реалност и не успя да завърши книгата. Шърли Джаксън почина в съня си от сърдечен арест на 48-годишна възраст.