И така, скъпи читатели, това още не е било тук. В блога на запален фентъзи играч, нещо толкова нестандартно като детската психология .
Но вярвам, че когато започнете с тази статия, ще оцените привлекателната информация, независимо от местоположението й.
Случи се така, че срещнах интересна млада жена и за собствена изненада установих, че отговорът на въпроса "какво ядеш?" имаше нещо типично като „преподавам първи клас“, „продавам форнети“ или „седя зад гишето в банката“ .
Не. Тя отговори, че работи като училищен психолог в начално училище. Тя отново беше изненадана, когато вместо стандартната реакция "Jéééj, трябва да е страхотно!" отговори "Аха, като домашно насилие, малтретиране, битки за печати и други подобни."
Очевидно ударих нокътя по главата, защото се оказа, че по време на практиката си тя вече се е сблъсквала с всевъзможни случаи.
И разбрах, че сред стотиците неща, които ме интересуват, е и това - и че няма по-добър начин да разпитам задълбочено експертите и в същото време да доближа този проблем до други хора. отколкото направете интервю с нея!
И много се радвам, че тя се съгласи.

riddick

И така, първо, защо решихте за детска психология, какъв импулс ви доведе до нея и какво все още ви държи там?


В обществото често се говори за децата като за сладки, невинни същества, които не могат да лъжат и подобни философии. Но когато разглеждаме техните общности, с желязна редовност откриваме жестокост, интриги, унижения, тормоз, ожесточена конкуренция - както сред възрастните, но дори и в много по-отворена форма, тъй като децата все още не са научени да крият своите мотиви. Вярвам, че няма да отречете това и затова ще премина направо към въпроса.
Така ли е в нас като хората? Тиранични ли сме от корена? Това ли е нашето генетично наследство? Или децата трябва да носят своите модели на поведение от вкъщи? Че бащата управлява с желязна ръка, майката постига целта чрез хленчене и по-големият брат не отива далеч до гръм и трясък, когато нещо не му харесва?

А сега към груповата динамика. Във всяка група животни има определена йерархия и определени правила. Това важи и за всички човешки групи. Всеки от нас играе определена роля във всяка от нашите групи. Всяка група има своя лидер, ядро ​​от фаворити, изгнаник и група аутсайдери. И други роли, като ъгъла на интелектуалците, група бозайници. След като група определя правилата и изгражда йерархия, това се поддържа дори когато отчетът се промени. Следователно, тормозът в класната стая е трудно разрешим и напускането на жертвата няма да реши нищо фундаментално. Групата намира нова жертва в собствените си редици и пенсионерите обикновено стават жертва в нов клас в друго училище. Просто играем добре ролите си и някои от нас не могат да се измъкнат от тях, дори и да ги унищожат.
Каква роля ще получим зависи от нашите качества и способности. Но като правило всички позиции ще бъдат запълнени. Винаги има някой, подходящ за всяка от ролите. Ние просто ще се групираме в структура, чието създаване е извън нас.


И каква роля в това играе развитието на личността? Например в гимназията се профилирах от аутсайдер в приета личност и с течение на времето любима личност в определена група. С моя съученик, който се опита да ме тормози в първи клас, се сближихме през последната година, така че все още сме страхотни приятели и поддържаме връзка. Промених ли се, или те са се променили? Моето обяснение беше, че с течение на времето моите съученици разбраха, че аз не съм екзалтиран куб, не ми харесваше да се бия толкова, колкото те, просто имах различна йерархия на ценностите. В същото време се обърнах към тях, когато освен, че се опитвах за добри оценки, се справях и с някакви пакости;-)


Като психолог в началното училище със сигурност ще чуете неприятни преживявания от децата. Вие сте млад и нямате десетилетия опит, но бихте могли да предположите дали напр. физическите наказания за марки имат тенденция на спад в обществото? Тъй като те са свързани с нивото на образование и колкото с естествената природа на човека?


Дали децата ще дойдат сами? Съответно, как изглежда един типичен проблем, когато 1. детето дойде само, 2. ученикът е изпратен от учителя, 3. детето е изпратено от родителя си.

Ако детето дойде само, то обикновено има проблем със съученик или учител. Имах обаче и случай, когато младо момче искаше да се отърве от осакатяващо, неразумно безпокойство и се обърна към моя съвет. След това имаше децата, които имаха трудна домашна ситуация и приятелите им вече не можеха да им помогнат.
Учителите изпращат предимно деца с проблемно поведение. Тоест тези, които вече са неуправляеми в клас, или са жертви на тормоз или тормоз на агресори.
А родителите водят дете най-често заради трудности в ученето. Много деца не могат да намерят техника за обучение, която да им подхожда. Учебните затруднения също са все по-често срещани. Това са трудности, при които дете с нормален интелект не може да подреди правилните букви в думи, когато пише, например, когато чете, то се бърка с d и b, разбърква думи или букви. Като алтернатива, детето изобщо не знае как да се справи с числата или само трудно. След това специалните педагози в консултативните центрове се занимават с корекцията или облекчаването на тези нарушения с наистина много разнообразни прояви. Моята роля в училище е да се уверя, че учителите вземат предвид техните трудности при преподаването и тестването на знанията им, както и при оценяването на тези ученици.


Вече имаме обучителни затруднения и тревожност през следващото поколение и в нашето семейство. Очарована съм от това как тези проблеми се умножиха през последните 10 години. В детството си не сме чували за дислексия, тревожност, затруднения в ученето или хиперактивност. Добре, хиперактивните деца бяха просто живи, други се учеха зле. Но всички се научиха да пишат, всички се страхуваха и от писане, а повечето деца от по-лоши социални условия бяха трудни за управление. Но днес това е като епидемия. Това ли са всички болести на цивилизацията? Ровят ли децата ни из телевизора? Къде е погребано кучето? (Няма да повярвам, ако ми кажете, че преди имаше точно толкова от тези диагнози:-)


Сега малко таблоиден въпрос, може би малко шумно за хора, които не смятат тези проблеми за достатъчно значими. Можете поне да дадете груба представа за най-трудния случай, с който сте се сблъсквали лично?


Когато сме с полицията. Ами тези закони? От нашия личен разговор разбрах, че има несъответствие между защитата на детето и неговите права. Когато психолог открие такива тревожни обстоятелства, тя може да се свърже директно с полицията или социалния работник?


А какво да кажем за вредните навици на децата? Какво ни казват те за настроението на детския ум? Не трябва ли да ги смятаме за обикновени? Струва ми се, че някои неща са надценени в популярната психология (под популярна психология имам предвид публично измиване на отдела, предавания, документи, вие го знаете;-) Лошите навици не принадлежат към психохигиената, форма на облекчаване на стреса?

Искаш да кажеш да смучеш палеца на крака, да си гризеш ноктите, да тропаш с крака и други подобни? Всеки такъв лош навик е сигурно убежище, нещо, което ни успокоява, когато сме нервни, не успяваме. Лично аз мисля, че ако някой мисли по-добре, като захапе молив, нека го направи спокойно. По този начин, при условие че не вреди на здравето си, като яде чипс и гранит собствени, а не назаем молив.
Когато някой си хапе ноктите в кръвта, вече не мисля, че това е наред. Решението е да намерим друг, по-безобиден лош навик;-) Но също така е възможно да помислим кога се появява нашият лош навик и да се опитаме да използваме други стратегии в дадени ситуации. Това е по-вярно за възрастните. При децата бих търсил причината за вредния навик и по възможност да се опитам да го премахна.


Но според мен проблемът често е в реакциите на родителите, а не в самия лош навик. Затова не е по-добре да оставите детето да си гризе малко ноктите или да го убеждавате да захапе молива, вместо да започнете да му крещите при всяка възможност „спрете сега, защото ще ви отрежа пръстите!“

Не мисля, че драскането наистина ще реши проблема.


Като родител и в същото време психолог имате някои препоръки за обучение от най-ранна възраст, за семеен живот, засягащ правилното психическо развитие на детето?


Вярвам, скъпи читатели, че сте прочели дотук, защото разговорът ни беше поне толкова интересен, колкото и беше:-)
За да може моята респондентка да се чувства възможно най-свободна, когато отговаря на въпросите, не посочих името й и няма да ви го разкрия в края. Може би ще ми простиш;-)
Всичко, което мога да направя, е да й благодаря много за нейната готовност, сътрудничество и не на последно място за нейната завладяваща информация.