Василий Гросман: Живот и съдба

информационен

Братислава, Ikor 2008, 2-ро изд.

Превод от Игор Отченáш

В една епопея, радикално повдигаща въпроса за доброто и злото в конкретна историческа ситуация, той е изненадан, че е написана без гняв и омраза. В същото време авторът е бил лично засегнат от събитията, защото майка му е загинала при погром на окупираната територия през 1941 г. Отзвукът на личната трагедия откриваме в няколко мотива: в писмо от майка, интернирана от нацистите, дори в ситуация, в която бездетен лекар се увива около Дейвид.

Рисунката на вълк от приказна книга, чиято сянка вече се приближава до агне, се превръща в труден сън в паметта на еврейско момче и германски нацист. С този смел мотив Гросман заявява, че хората са обединени от сходството на психиката и общата книжна култура. Не е нужно да казвате на читателя, че приказните герои ще оживеят в действителност - момчето остава агне, докато нацистът се превръща във вълк (не животно, а ужасен кошмар, вече убит от сянка - проекция на чудовищно изобретение).

В този контекст е целесъобразно да се насърчи корекция в 3-то издание, което тази работа заслужено трябва да види - ако в библейски намеци в сцената на концлагера Рахел скърби децата, които не са, ние със сигурност трябва да чуем глас в Рим не в Рим (с .333).

Писателят не вижда черно и бяло, и в двата лагера се фокусира върху обикновените хора. В произведението армията на Иванов не застава срещу армията на Фриков, но Хитлер прилича на Сталин - и двамата са еднакво безразлични към хората, които страдат и умират за тях.

Паралелите на двата тоталитарни режима си удрят. Капитулацията Паулус събужда съчувствие с уважение към живота на своите войници - черта, характерна за полковник Новиков. Хитлер буквално погребва бившия с почести, карайки армията му до смърт, докато политическият комисар Гетман изразява възхищението си от победата без загуби, но затова пише след него изявление до Сталин. Новиков няма избор: трябва да се бие рамо до рамо с Неудобнов, макар че когато си гледа ръцете, винаги си мисли, че това са едни и същи, които са счупили зъбите на приятеля си по време на разпита.

Майсторска е сцената на самоанализ, в която ученият Штрум попълва въпросник и в страх се съмнява в най-елементарните факти от живота си: „Той не е имал представа, че от година на година (националност) да премине през страха, гнева, отчаяние, безнадеждност и кръв, че след няколко години много хора ще попълнят този въпросник с чувство за съдба, с което през последните десетилетия децата на казашки офицери, благородници, фабрики, синове на духовенството отговориха на следващата шеста точка.

По-късно виждаме същия този Струм, на когото сме свикнали да симпатизираме, след проява на признателност отгоре (което не е нищо повече от прагматично усилие да се възползва от работата му като ядрен физик в борбата на политическите сили): страхът от живота му определено изчезна. Но както се оказа, той продължи да съществува веднага щом се превърна от плебей в велик - страхът беше в колата или по телефона с Кремъл. "

Но повечето от героите имат по-елементарен, лесен за разбиране страх за живота си и живота на близките си, страх от насилие в разследването, страх от студени и глад убиващи трудови лагери. Мечтата на чекистите за сливане на свободния свят с ГУЛАГ е лудост, кошмар за нормалните хора.

Срещу съветската душа Гросман противопоставя душата на руската нация: „Победата на Сталинград реши резултата от войната, но мълчаливият спор между страната победител и държавата победител продължи. От този спор зависи съдбата на човека и неговата свобода. "

Такава е трагичната сума от първата половина на 20 век. Гросман успява да го превърне в литературна форма, от която, въпреки всички задънени улици на историята, прозира исторически смисъл. Надеждата в този роман не се ражда от победата при Сталинград, а от истината, която освобождава.

Жалко, че подвързването на тази книга от 700 страници ще се разпадне на първо четене. Това обаче е ценна и добре преведена творба. Ето защо препоръчвам на читателя и най-вече на библиотеките да го обвържат. Гросман продължава традицията на великата руска проза и несъмнено заслужава печата на класиката.