Зузана Шматлакова: нищо не се случи. Братислава: Marenčin PT, 2019

копия

Сьомга в чиния, всички с дребен шрифт, стерилно изглеждащи ясно очертани бяло и зелено. Това е корицата на втората книга Зузана Шматлакова Нищо не се е случило, което предизвиква, че в следващия текст ще се случи нещо, от което с времето нищо няма да възникне/излезе. Но може и да предизвика невинността на ситуация, в която отговаряме на грешка с фраза - нищо не се е случило. Или дори такива моменти, когато нямаме предвид искрено тази фраза и зад нея се крие добър скрит гняв.

Книгата започва точно там, където има очевиден проблем, конфликт, посочен от заглавие и анотация. Реплика на един от главните герои: „Всъщност нищо подобно не се е случило“ (стр. 7). Постепенно текстът, разделен на (неномерирани) глави, ни въвежда в интериора на малък театър и се настройва на неговия ритъм, което е редуването на (всъщност много интимни) твърдения, дори когато сме в актьорско представление. Веднъж сцената, веднъж публиката. Веднъж реплика на актрисата, веднъж вътрешен монолог на зрителя. Възгледите на двете централни фигури, от които очакваме криза от самото начало (в смисъла на терминологията на драмата на Аристотел), влизат във въображаема форма на диалог без изрична взаимна конфронтация. Този диалог между актрисата и мъжа от публиката е задушаващ, адекватен на темата на гледаната монодрама. Човекът чувства (и читателят с него), че е притиснат на седалката и не може да се движи, да си тръгне, да стане.

Освобождаването на напрежението се случва само когато светлината на сцената угасне, но дори и така, размисленият човек остава в контакт с актрисата, представител на себе си. Ние се чувстваме негови. Той изпитва ситуации, свързани с нейните копия. Моментите им заедно, тайни, недефинирани. Човекът се чуди защо всъщност седи тук, защо е поканен да участва при бившата си любовница. Но фактът, че той дойде и фактът, че тя го покани, показва, че все пак нещо се е случило.

„Нищо“ в този случай изразява вътрешното състояние след изневяра и след връзка с женен мъж. Че това просто не се е случило. „И без угризения. Нищо. Едва тогава, на улицата и в таксито и в асансьора, ще стигне до вас по определен начин, но в крайна сметка няма нищо от това, защото никой - вероятно освен таксиметровия шофьор - не го е измислил “(( стр. 94). Нямаше преобладаващо съжаление, крокодилски сълзи - пиша го толкова театрално, защото самият герой всъщност очакваше подобни реакции. Грандиозен. Добра вина. Тя очакваше всички части на трагедията и възможно най-силните емоционални изрази. От експлозията до тихото ридание. Но кой герой? Този, който е решил да излезе на сцената или този, който „само“ е свидетел на изкачването с нас?

Жената доказва на зрителя, респ. той се опитва да докаже, че все още чувства нещо. Че търси отговор и че не е безразлична към брака си. Кой знае какво значение би имало цялото представление за нея, ако вторият главен герой не беше приел поканата. Разказвач. Нейното бивше гадже. През неговата призма наблюдаваме какво се случва на сцената и какво въздействие има върху него. И също така, кой знае дали за неговия определен интерес слушаме и виждаме какво точно се случва на сцената. Тази неяснота, въпреки че имаме актрисата точно пред себе си, пулсира в целия текст. Читателят, въпреки факта, че текстът е разказан от първо лице (което трябва незабележимо да ни „тласне“ към предпочитанието на една перспектива), се оказва някъде в полето, някъде „над цялото представление и над публиката“.

Стилистично текстът е на много високо ниво. Главите, в които се провежда монодрамата, са отлично показани по отношение на изразяване и съдържание. Имате впечатлението, че актрисата наистина иска да покаже способността си да забелязва и назовава нещата. „И както има готварска книга, която готвим с вино, така може да има и много подобна и я приготвяме с чувство за вина.“ Изглежда, че купувате най-скъпите неща, които имат в магазина, и това, което позволява вие да се ограничите на общата карта - надявате се, че съпругът ви няма да се наложи да ходи на зареждане днес, защото това би го изненадало - ще подготвите комплиментите и всички въображаеми събития от вчера, ако случайно попита отново какво се е случило; смесвате всичко,.

В същото време с помощта на собствената си авторска монодрама жената се опитва да установи диалог между разкаянието си и разкаянието на бивше гадже, седнало в аудиторията. И въпреки че човек влиза в паметта му (някак си не съвестта), той отнема съвсем различен диалог от представлението. Между себе си и информацията, която той/тя не споделя. Репликата „нищо подобно“ звучи подозрително на сцената, разбира се. Всяка реплика в пиесата е важна, тя има своята мисия - да прехвърли зрителя в изобразената/престорена (но все пак) реалност. Друг, нов. Репликите на актрисата, неговата любовница, са толкова досадни и лепкави за него, колкото сьомгата, чиято снимка тя споделя директно по време на представлението. Отново остава студен като сурово месо. Той не е в състояние да изпита Катария. Просто казано, той дойде в театъра. За чужда драма. Не вашият.

Тук трябва да се отбележи, че малко, наистина малко, беше достатъчно, за да се превърне в тривиален романтичен женски роман. За щастие нищо подобно не се случи. Z. Šmatláková устоя на вълните на любовни емоции и ни показа как работи една зряла сграда на sujet. Разстоянието, което тя създаде между персонажите благодарение на театралното представление, е въпрос на цялата история за „нищо не се случи“. Възможно ли е да се оттеглите от действията си? От разкаяние? От някой, на когото дадохме НЕЩО?

Това е книга - процес. Не само темата, не само процесът на откриване и намиране на женската и мъжката причина за връзката им, но и процесът с читателя. Няма да бъдете веднага емоционално засегнати от романа „Нищо не се случи, ще дойде с времето“. Това е книга, чийто аромат ще излезе по-късно, като когато театрален спектакъл резонира във вас само в много личен момент. Ще бъде жалко, ако нищо не ви се случи, след като прочетете втората книга на З. Шматлакова.