холивудски

От една страна, харизматичен, очарователен, мистериозен съчувстващ с лисича усмивка, от друга страна, извратено и обезпокоено чудовище, чиито действия досега са предизвиквали студени тръпки по цялото му тяло. Един от най-известните американски серийни убийци, изнасилил и жестоко убил повече от дузина млади момичета през 70-те години на миналия век, Тед Бънди отново блести от филмовия екран, този път под формата на Зак Ефрон.

Филмът, наречен Тед Бънди: Дяволът с човешко лице, е заснет от Джо Берлингер, най-известен като режисьор на документални филми. Успя ли да внесе различна, нова перспектива в тази личност? Тричасовият телевизионен филм „Благоразумният извънземен“ (1986), изключително обезпокоителният трилър „Тед Бънди“ (2002), якето на ужасите „Bundy: Child of America“ (2008) и много документални филми и минисериали отразяваха живота и миналото на този убиец.

Докато всички споменати творби бяха повече или по-малко сурови, автентични и твърди, фигуративно юмруци в лицето (независимо дали успешни или не), които биха могли да бъдат физически болни за зрителя, филмът на Берлингер е по-„холивудски“, т.е. по-епичен, по-жалък, стилизиран и по-достъпен. Още в началото може да се види, че целта му е не само да привлече малка група смелчаци в киното, но и да представи портрет на противоречива и странна личност на по-широка аудитория и особено на обикновената публика. Така че дяволът с човешко лице далеч не е арт филм. Това обаче не означава, че опитът на Берлинджър се провали.

Неговият портрет се опитва да се разграничи от редица предишни изображения, като е разказан до голяма степен чрез приятелката на Бънди Лиз Кендъл (Лили Колинс). Тя беше влюбена в него и дълго време живееше в наивната мисъл, че милият човек, когото дори малката й дъщеря обожаваше директно, е невинен. Отрезвяването й беше жестоко. Зрителят наблюдава нейните промени в настроението и превръщането от красива и щастлива жена в отчаяна, психически нестабилна алкохоличка, която се нуждае от ръка за помощ. Разказът е in medias res, така че Берлингер не обяснява много предисторията, историята на Бънди, нито се опитва да анализира защо е причинил ужасите.

По-скоро целта му е да изтъкне, че човек може да живее дълги години с някой, когото дори не познава малко, защото току-що е изиграл всичко. Бънди е представен като пресметлив, изискан и интелигентен красавец, който би могъл брилянтно да манипулира жените. Знаехте как да ги увиете около пръста си и нямаше да се получи. На това ниво сценарият на дебютанта Майкъл Верви определено работи. Той обаче се намесва в хаотичността, с която се опитва да разкаже историята. Той скача между години, без да посочва кой период е, което ненужно обърква зрителя и преходите също не винаги са подходящи. На места те са най-дразнещи и ядосани.

Благодарение на това филмът стига до правилното темпо едва някъде по средата, откъдето за щастие вече успява да запази сериозно лице и майсторство. Актьорските изпълнения на Ефрон и Колинс също помагат и особено в случая с Ефрон това е приятна промяна след всички луди и тийнейджърски комедии, където красивото му лице и изтънчено тяло излизат на преден план, а не на истинската актьорска игра. Тук той показа, че всъщност може да играе, но жалко, че не получи още повече място.