Финландия беше наложена в Северна Европа като тринадесета камара - неизвестна камара, която беше малко забравена. Въпреки че толкова много хора обичат или се възхищават на Финландия, малко хора мислят за Финландия всеки ден.
В края на краищата ние не сме в състояние да мислим за малки неща и често дори не за големи неща, само Бог като най-висшата мъдрост в един момент е разгледал цялото човечество, всички съдби, всички епохи и всички страни.
Слънцето се издигна над все още зимната мартска страна във Финландия като назъбен балон, като кована декоративна стенна плоча от Толедо, но къде е Толедо, къде е лятото, когато сега дори не е пролетта, и Финландия.
Остри обедни лъчи обхванаха лицето ми, но можеше ли слънцето изобщо да набъбне, сякаш изолираните облаци наподобяваха назъбени бели листа или дори цветя от коприва? Не, слънцето дойде като дългоочакван гост, греейки толкова силно, че се отправих към църквата Св. Тя не видя Йоан Кръстител пред себе си. Не видях контурите, не видях фигурите, видях само светлината, само Хелзинки, потопен в светлината като в някаква чудотворна животворна ярка налива, която запази красотата им, запази постоянно променящия се живот.
Вървях до музея на маршал Манерхайм, заобиколен от вили в стил ар нуво. Вместо кичливи лъвове или орли, те бяха пазени от каменни черти или бронзово куче, а улицата беше спокойна и тиха, сякаш цялото зло беше прогонено от дрънкалото му. От църквата Св. Спуснах Хенрих до брега. Морето ме привличаше като синя кърпа, която някой размахваше пред лицето ми като пред бик. Платното всъщност беше бяло, а Финландският залив все още беше замръзнал, сякаш зимният пейзаж молеше човека за мир. Морето също капитулира преди зимата. Тук във финландските крайници тя е склонна да бъде още по-твърда, тя се държи на финландската земя още по-стегната, още по-вярна, още по-безпощадна не иска да пусне благородната Карелия от ръцете си, сякаш е любимо момиче.
От гледната точка на нисък хълм в парка край залива възрастни мъже тичаха върху гумени възглавници. Те се изкачиха по белия склон и след това се шейнаха като деца - може би с дори повече радост от децата, когато успяха да направят някакъв незаконен трик. Сякаш невидимите родители или съпруги не обръщаха внимание, мъжете се радваха, спускаха се легнали или седнали на импровизираните си шейни. Колко странно беше, когато при мен дойдоха не детски, а мъжки гласове; не детска, а възрастна радост. Може би затова радостта беше още по-зряла, още по-пълна, защото не беше радост за децата, а за възрастен. Техните черни фигури отзад бяха озарени от слънцето. Изглеждаха още по-контрастни. Те приличаха на фигури от картините на Брюгел през зимния пейзаж, но хоризонтът на пейзажа беше по-тесен и фигурите по-големи, възрастни. Но именно тази радост на възрастните, заслужената рядка радост беше най-красивото нещо, което завърши деня ми от Хелзинки. Тръгвах мирно и зад мен имаше мъжки вик и смях и аз носех този момент на гърба си вместо раница и не го оставих във влака, когато финландски дървета и финландски езера вече ми се усмихваха от зад прозореца и фрагменти от него проблясваха в лъчите на светъл ден.които изобщо не виждам.