БРАТИСЛАВА, 11 октомври (SITA) - Шансониер Едит Пиаф, с истинско име Едит Джована Гасион, е родена на 19 декември 1915 г., според нейното повествование на улица дьо Белвил в Париж, но това встъпително .
11 октомври 2007 г. в 11:16 ч. SITA
БРАТИСЛАВА, 11 октомври (SITA) - Шансониер Едит Пиаф, с истинско име Едит Джована Гасион, е родена на 19 декември 1915 г., според нейната история на улица дьо Белвил в Париж, но тази уводна информация е противоречива. Това следва от нейната автобиография „Колелото на щастието“, която първоначално е публикувана преди публикуването на втората й, по-известна автобиография - „Моят живот“. Независимо от родното й място, улицата е била нейното убежище и в същото време място, където тя се бори за оцеляване всеки ден.
Едит произлиза от лоши обстоятелства. Когато баща й Луис Алфонс Гасион напуска семейството и отива на фронта, майката на Едит, Анита Мейлард, започва да изкарва прехраната си като улична певица. Тя се грижеше за нея и братята и сестрите си само спорадично. Когато Гасион се завърна у дома след две години, той завари малката Едит в катастрофални условия на живот, занемарена, обедняла, нездравословна. Затова той реши да я повери на грижите на майка си, живееща в Нормандия. Въпреки че Едит не се озова в напълно стандартна среда - тя живееше в публичен дом, но за разлика от майка си, жена, която се подлагаше на различни сексуални практики тук, тя успя да я прегърне с внимание и любов. Може би защото това чувство отсъстваше от самите тях. Тук, където климатът беше по-добър, Едит започна да преживява детските радости, но също така изпита страдание, когато почти ослепя. Докато се лекувала, шаферките я завели до статуята на Света Тереза, където тя се помолила за нейното изцеление. В крайна сметка зрението й се коригира. До края на живота си св. Терезка беше неин бодигард и Едит й говореше в най-трудните моменти. Тя носеше кръст на врата си всеки път, когато изпълняваше.
Идиличното й детство в провинцията обаче приключи, когато баща й дойде след нея и реши да се върне в Париж с дъщеря си. Те живееха на пътя, винаги там, където беше циркът, с който се представяха. Бащата на Едит беше цирков акробат, изкарваше прехраната си и дъщеря си като „човек-змия“. След едно от разкъсванията обаче те се стегнаха и вече не се появиха под цирковата палатка. След това Едит придружава баща си на улични представления и не ходи на училище.
Гасион се погрижи да има много полубратя и сестри, но изобщо не познаваше много. Тя обаче се сближи с полусестра си Симон Берто, която Момоне получи прякора. Връзката между сестрите беше много силна, връзката, която ги обединяваше, се засилваше от нуждата, предизвикателството, стремежа към оцеляване. Но факт е, че когато Едит стана известна, тя направи Симон своята „придворна дама“. Трудно беше да се прецени дали за Симоне е по-добре или по-лошо, но въпреки че изведнъж имаше някаква жизнена сигурност, през целия си живот трябваше да гледа на възхода на талантлива и успешна сестра.
Аз и Момонка мечтаехме за по-добър живот, но всяка вечер спяхме в студеното легло на хотелската стая в мръсотия и глад. По това време Едит нямаше представа, че един ден ще се изяви на сцена на кабаре. Тя се влюби за първи път от две години. Първата й любов е Луи Дюпон, който по-късно става баща на дъщеря й - Марсел. Едит не можеше да се справи с болногледача. Детето имаше дете. Тя изпълняваше улиците и прекарваше вечерите в кръчмите.
Тя седеше в един от тях, въпреки че Дюпон беше закарал дъщеря й в болницата. По времето, когато той намери бъдещата звезда и те дойдат заедно в болницата, Марсел почина от менингит. Едит претърпя цяла травма от това, но малцина знаеха за това.
Първият повратен момент в кариерата й дойде, когато тя беше чута на улицата от музикалния импресарио Луи Лепле. Именно той й предложи да пее в кабарето му, където уплашената, срамежлива, но убедителна Едит за първи път аплодира истинската публика. С течение на времето Лепли предложи вместо това да промени името си. Неизвестната Едит изведнъж стана някой, най-желаният глас на Париж.
Тя записва първата си песен „Les Mômes de la cloche“ през 1936 г. Скоро Лепли е намерена убита. Едит рухна. Полицията подозира, че тя знае повече за смъртта на Лепли. Тя беше подложена на подозрения най-вече защото като момиче от улицата се срещаше с различни престъпници и се срещаше с много вечери в ресторанти. Обвинението я унищожи още повече, защото медиите и полицията всъщност я нарекоха „съучастник“ и тя наистина беше длъжна на Лепле и не можеше да си представи бъдещето без неговата защита. Тя обаче се разтърси като много пъти в живота си и след няколко седмици отново беше на сцената.
Реймънд Асо влезе в живота й по това време. Той реши да я направи не само известна певица, но и дама, но знаеше, че му предстои дълга и упорита работа. Едит, която смяташе, че може да пее, изведнъж имаше уважавания задник пред себе си, който твърди, че Едит има талант, но не може да формулира, няма лекция, трябва да се научи да изпълнява на сцената, да работи не само с гласа си, но и с ръцете и цялото тяло. Той беше строг и следователно добър.
През 1937 г. тя се отказва от сценичното си име La We have Piaf и става Едит Пиаф.
В допълнение към певческата си кариера, тя също се опита да направи име във филма. Дебютира през 1936 г. във филма Jean de Limuro - La garçonne. Три години по-късно, когато започва Втората световна война, тя се влюбва в актьора Пол Мерис. Пиаф постепенно навлиза във висшето общество, но не всички в него искат да го приемат. Парижкият елит я аплодира и обичаше да идва да види малкия й Пиаф, да я чуе, но някои представители на тази социална класа й се смееха. През този период тя се сприятели с филмовия режисьор Жан Кокто например. Тя обаче се запали по Анри Конте.
По време на Втората световна война (1939-1945) тя е придружавана на сцената от музиканти от еврейски произход. В допълнение към правенето на музика, тя също продължава да прави филми и през 1941 г. се появява във филма Montmartre-sur-Seine.
В следвоенните години тя се появява във филмите Etoile sans lumiére (1946) и Neuf garçons, un coeur (1948). Едит се оплака от успех от двете страни на Атлантическия океан. По време на престоя си в Ню Йорк самата Марлен Дитрих дори дойде да й отдаде почит. По това време тя се влюбва в може би най-важния мъж в живота си. Той беше боксьорът Марсел Сердан. За първи път изглеждаше наистина щастлива. Едит беше доволна, по-уравновесена от всякога, приятна за околните. Сердан беше женен и това я замърси малко, но в крайна сметка тя се убеди, че Марсел ще направи всичко за нея. Въпреки това дори тази връзка не продължи Едит. Самолетът, с който Марсел лети през октомври 1949 г., се разбива. Пиаф, който го беше помолил по телефона да отиде на по-ранен самолет и да може да се срещне с него малко по-рано в Париж, изпадна в депресия, взе успокоителни, антидепресанти и скоро се върна на работа. След около година тя се сближава с певеца Шарл Азнавур, но загубата на Сердан я бележи толкова силно, че започва да изсъхва психически и физически.
През 1951 г. певецът Еди Константин се появява на сцената на личния си живот. Но дори тази връзка не продължи, както много други. Често причината беше необузданата природа на Едит, егоизъм, инат и вечно чувство, че тя трябва да е права. През същата година тя претърпя две автомобилни катастрофи и здравето й се влоши значително. Когато се върна от болницата за втори път, тя вече беше пристрастена към морфина. Наркотикът, който трябваше да успокои болката й, отпи глътки алкохол и се превърна в още по-властна и невротична звезда.
През 1952 г. зрителите я видяха във филма Paris chante toujours! (1952), през юли същата година тя се омъжва за певеца Жак Хапс и се подлага на наркотично лечение. Тя изчезва от музикалната сцена през 1953 година.
Междувременно са заснети филмите Si Versailles m'était conté (1954), Boum sur Paris (1954) и French Cancan (1955). През 1955 г. тя се завръща на сцената, но след поредица от концерти отново започва лечение. Когато си спомни, започна романсът й с музиканта Жорж Мустаки. Тогава Пиаф беше отслабен от поредната автомобилна катастрофа. Тя не спря да пее, въпреки няколко колапса, директно на сцената, докато накрая не стана абсолютно слаба. Тя остана у дома в продължение на много месеци, затваряйки се в себе си и става все по-болна. Както информира Чехословашката филмова база данни, през 1958 г. тя все още участва във филма Música de siempre, година по-късно във филма Les Amants de demain.
През лятото на 1961 г. тя се срещна с гръцката певица Теофанис Ламбукас, псевдоним Сарап. Той беше последният й любовник и съпруг. Тя изпадна в кома за няколко месеца. В къщата си в южната част на Франция в Пласкасие, Приморските Алпи умират на 11 октомври 1963 г. Тялото й най-накрая е транспортирано до Париж, където винаги е принадлежала.