киселини

Диагностиката на хепатобилиарните заболявания във ветеринарната практика не е лесна. Клиничните признаци на чернодробно заболяване често са неспецифични (неврологични симптоми, повръщане, апатия, PU/PD и други), респ. поради относително високия компенсаторен капацитет на чернодробната тъкан, те може изобщо да не се наблюдават до високия стадий на заболяването. Пациентите с относително напреднала хепатобилиарна болест могат да имат нормални чернодробни параметри и обратно, при здрави индивиди могат да се наблюдават анормални резултати. Лабораторните тестове в този случай осигуряват възможността за определяне на наличието на заболяване на хепатобилиарната система, по-специално на патогенетичния тип заболяване (първично или вторично заболяване), и възможността за проследяване на отговора към лечението (и възможна презумпция за прогресиране на заболяването).

Тълкуването на отделните лабораторни резултати трябва да бъде изчерпателно и да съответства на клиничните признаци. Винаги е необходимо да се вземе предвид всяка ограничена информативна стойност на резултатите поради високия компенсаторен капацитет на чернодробната тъкан.
"Чернодробните тестове" обикновено се разделят на 3 групи:
- Оценка на показателите за увреждане на чернодробната тъкан (ALT, AST ензими);
- Оценка на показателите за холестаза (ALP ензими, GGT);
- Функционални тестове (билирубин, жлъчни киселини).

Характеристики и значение на определянето на жлъчните киселини в кръвта на пациента:

Жлъчните киселини (ZK, BA) са основният компонент на жлъчката и се синтезират предимно в черния дроб от холестерол (холева киселина, хенодеоксихолева киселина), на второ място чрез действието на бактериите в тънките черва. Основната им функция е да осигурят храносмилането/метаболизма на мазнините и мастноразтворимите витамини (фиг. 1).

Фиг. 1 Производство на жлъчни киселини в черния дроб и тънките черва

Определянето на нивата на жлъчните киселини доста често се използва като инструмент за оценка на чернодробната функция и наличието на портосистемен шънт. Те се измерват по подразбиране в проби, взети по два начина:

  1. предпрандиално определяне - оценка на нивото на VC в проба от кръвен серум след 12 часа гладуване;
  2. предпрандиално + следпрандиално определяне - сдвоени проби/"провокиран VC тест" - оценка на нивото на VC в проба от кръвен серум след 12 часа на гладно и оценка на проба, взета 2 часа след хранене с висококалорична храна.

Пробите са стабилни при стайна температура. Хемолитичният или липемичен серум изкривява резултата и това не трябва да се счита за уместно.

FSBA - нивото на GC в проба от кръвен серум след 12-часово гладуване при куче не трябва да надвишава 8 µmol/l, при котка 5 µmol/l. PSBA - нивото на GC в пробата след хранене не трябва да надвишава 25 µmol/l при кучета и 15 µmol/l при котки. Понякога обаче може да се случи така, че по време на гладуване да се стигне до спонтанно свиване и изпразване на жлъчния мехур - тогава нивото на АН преди хранене често е по-високо от нивото в пробата след хранене. При нормални обстоятелства обаче и двете проби трябва да са в референтния диапазон, т.е. максимум 25 µmol/l при кучета и 15 µmol/l при котки (Таблица 1).