Бившият помощник-възпитател споменава с усмивка работата в интерната.

възпитател

Topoľčany 22.11.2020 г. (Skolske.sk)

Те вече са видели стените на имението в Хайна Нова Вес и са преживели всичко. От различните благороднически семейства, които го притежаваха, през децата в специален интернат, до умиращите занемарени коне. Сега само жителите на малко селце могат да гледат тъжно на порутеното обрасло имение с падащ покрив и плоски прозорци. Но както го помни бившият помощен възпитател на децата в интерната?

Това ренесансово имение с параклиса Св. Imricha е построена през 1609 г. от Томаш Визкелети. Оттогава тя е сменила няколко собственика, като семейство Ocskay, Zerdahelyi, Zámojský и Steiger. Последните собственици от аристократичен произход са Алберт Емил фон Щайгер-Мюнсинген фон Реле и съпругата му Мария Джудит Елеонора Евгения Людмил Замойска, чиито гербове и компас на кулата датират от 1896 г. Оттогава имението е претърпяло само незначителни промени. През 1966 г. бившият богат земеделски имот е преобразуван в Специално училище-интернат.

Спомените на г-жа Анна понякога могат да напомнят историята от приказката „Не ни вземай принцеса“. Като бивш пощальон в селото, много хора вече я познаваха. Така една позната й предложи работа като помощник-възпитател в интернат в имението. Тъй като тя вече имаше свои деца и опитът беше достатъчен, за да може да се грижи за други деца, тя прие предложението. Тя обаче още не знаеше, че в пенсия ще си спомня работата си с усмивка.

Веднага след като започна нова работа през 1990 г., тя получи 16 малки момчета под нейната грижа. В имението живееха общо 110 деца и момичета. Децата, които живееха в този интернат, се нуждаеха от специална помощ поради различни здравословни проблеми като епилепсия или поведенчески проблеми. По време на смяната си от 19 ч. До 8 ч. Сутринта тя трябваше да внимава за малките ученици, да ги облича, да ги къпе, да им дава лекарства през нощта или да ги преопакова. Почти като втора сурогатна майка. Въпреки че децата са учили религия в училище, те не са могли да се молят. Госпожа Анна ги научи на Бащата и се моли с тях всяка вечер, преди да си легне. Когато момчетата заспаха, тя отиде в малка стая за персонала, включи радиото, взе малко подигравка или разговаря с колегите си. На сутринта целият кръг от задължения се повтори. Те отидоха при тълпата за закуска и след това ги придружиха до училище от закуската. Само първокурсници са учили в имението на приземния етаж, а други ученици са учили в сградата на бившето училище срещу парка с имението.

Грижата за непокорните и нетърпими малки момчета обаче не винаги е била лесна. Г-жа Анна си спомня хумористичен инцидент, когато децата веднъж изтеглиха канап от едно легло на друго като капан, за да се срещнат, когато я проверяват през нощта. В последния момент обаче тя разбра и осуети плана им. Ядосана, тя ги попита кой й я е ушил. В крайна сметка обаче един добър човек призна и заплаши останалите: „Ако го убиеш, че те е предал, аз ще те убия.“ Като наказание трябваше да почистват обувките на всички в стаята всяка вечер, преди да си легнат. Дори момчета някога са се борили за момиче.

Въпреки че г-жа Анна понякога беше строга с момчетата, те бързо се влюбиха в нея. Те също й помогнаха да сгъне прането. Едно момче й се довери, като каза, че родителите му са го затворили в сламен бар у дома заради поведението му и не са го изяли много. Те не можеха да се грижат за него и затова го настаниха в това училище. Радваше се, че беше там и му беше добре там. Той имаше нови чисти дрехи, имаше нещо в устата си и дори получи допълнителни портокали и банани от медицинската сестра. Но това, което г-жа Анна никога няма да забрави, е хубав жест от това малко момче. Когато се пенсионира, в дома й дойде писмо с думите: „Благодаря, че ме възпита толкова добре. Вече не се справям зле, не се бия, вече имам добри приятели. Благодаря, благодаря, благодаря. “Г-жа Ан винаги пролива сълзи в очите, докато си спомня писмото му.

Специалното училище-интернат се помещава в имението до 1993 г., а по-късно се премества в Тополчани. Г-жа Анна обаче работи за този училищен интернат до пенсионирането си до 2002 г. Финансово е било необходимо да се поддържа имението с парк, така че през 2003 г. училището го е продало на частен собственик. Няколко години по-късно бивш служител на Министерството на земеделието, околната среда и регионалното развитие държа 20 арабски коня на земята без разрешение. Те бяха пренебрегнати и постепенно умираха от колики. Накрая той е преследван за жестокост към животни, а останалите коне са прехвърлени в Земеделска кооперация Радошинка, където се грижат за тях. Твърди се, че продажбата на тази сграда през 2003 г. е незаконна и затова бъдещето на това имение все още е несигурно. Тази хайноновестийска гордост остава некоригирана и по милост на времето.