Двете ми деца вече са възрастни. Дъщерята отпразнува тридесет и една години преди два месеца, а синът ще бъде на двайсет и осем по-късно тази година. Опитвам се да поддържам връзка с тях, да им се обаждам поне веднъж седмично или да обменям поне някакъв имейл. Нашият контакт обаче е малко обвързващ. Децата вече не ми вярват и често научавам новините чрез съпруга си. Децата се разбират добре с него, призовават го сами.
Със съпруга ми се запознахме, докато учехме в Братислава. След дипломирането и двамата работехме добре и дори наследихме апартамента на съпруга ми от лелята на съпруга ми. Бяхме млади, успешни и ни се струваше, че целият свят е в краката ни. Четехме много, ходихме на кино и се срещахме с приятели.
Когато след повече от половин година брак разбрах, че съм бременна, в началото бях много доволна. Но по-късно дойдоха и други чувства. Какво ще се случи с живота ни? Децата няма да му засегнат твърде много? И най-важното, какво ще се случи с живота ми? Ще продължа да работя, ще се справя?
Още по време на бременността си почувствах силна подкрепа от родителите си и родителите си. Бабите се радваха да помогнат, така че страхът бавно ме напусна. Всички също ми казваха, че е нормално и нормално да го преодолея.
Когато се роди Мирка, бях много щастлива. Останах вкъщи почти първата година. След една година Мирка получи място в яслата и отново започнах работа. И след още три се роди Робърт.
Когато се върнахме със сина ми от болницата, нещо се промени в мен. Все още го помня, защото тогава реших, че не искам повече деца. Казах и на човека. Първоначално не го прие много сериозно, помисли си, че просто съм уморена от болницата и идеята, че сега имаме двама у дома, вместо един, два. Обаче му повтарях с каменно лице, че го имах предвид. Отначало беше доста изненадан. Забелязах, че вероятно дори го боли, но всъщност не ми пукаше. Знаех, че не искам повече деца, не бях сигурен, че мога да отгледам двете.
Останах вкъщи със сина си половин година и след това се върнах на работа. Когато децата бяха малки, след яслата, а по-късно и след училище, за тях се грижеха най-вече бабите. През почивните дни съпругът ми отново прекарваше много време с тях.
Пак се грижих за домакинството. Никога не съм се раждала домакиня, така че готвенето, прането, почистването или шиенето на дрехи ме правеха заета. Имах чувството, че дремя цяла седмица, а също и дрем през уикенда.
За децата се оказа, че не правят това, което им казвам. Те крещяха, когато ги молех да мълчат. Бягаха и гонеха, ядяха от масата, често ровеха в вещите ни и изхвърляха всичко. Знаех, че е естествено, но не можех да си помогна, често им крещях. Аз бях строгата, баба и съпруг щяха да им дадат всичко на света. Децата мрънкаха пред мен и колкото повече исках от тях, толкова повече съпругът ми ги прощаваше.
Връзката ми с мъж естествено се влоши. Обвиних и децата за това. Имах чувството, че го крадат и той беше много ядосан на мен, когато се скарах на децата. Той все още не разбира.
Не мисля, че съм допуснал грешка във възпитанието им някъде. Опитах, но понякога ги мразех. Плаках затворена в банята, имах припадъци. Виках им, спорейки със съпруга си. Подобри се само когато пораснаха малко. Започнаха да се отдръпват от мен и аз отново получих своето пространство.
Сега не се срамувам, нито имам нужда да им се извинявам. Децата са успешни, завършили са, намерили са си партньори. Но понякога чувствам, че те не виждат всичко добро и сега ме наказват, че имам високи изисквания към тях.
Знаете ли подобна история? Как се получи в реалния живот? Пишете на други читатели в дискусията под статията.