Берхтесгаден (D)
След няколко часа, прекарани във влака, накрая избърсваме костите си на гореща платформа. Имаме цел, трябва само да изберем пътя. Решението за закупуване на карта се редува с момент на нерешителност и дезориентация в чужд терен. Още няколко обичат да пътуват от непознат поляк, който току-що се е върнал от Вацман, и ние се качваме на първия автобус до Wimbachbrücke (620 m.n.m.). Оттам ще тръгнем само сами.
Слънцето бавно залязва зад върховете на околните планини. Маси от хора, връщащи се от обиколката, вървят към нас. Самите ние тъпчем лицата си към планините. Днес искаме да се приближим възможно най-близо до подножието на Вацман по маршрут 421. Минаваме покрай първата хижа Wimbachschloβ (931 m.n.m.) и допълваме течностите със златна течност. Шатото ни предупреждава, че друга вила вече е пренаселена и препоръчва да се върнем в Берхтесгаден за през нощта. Явно нямат представа, че сме словаци и колко добри словаци искаме да спасим. Планираме да спим само някъде спокойно в кипариса. Вървим през долината с рязко темпо. Зад гърба ни недоволните викове на бърборенето избледняват, но първите гледки към околните планини ни насърчават да вървим напред. Павираният път се превръща в развалини. Тези малки нахални камъчета забавят напредъка, качват ви обувките и ви изнервят, но това все още не ни обезсърчава.
Минаваме под заслон за бивак и спираме при Wimbachgrieshütte (1327 m.n.m.). Междувременно времето напредва, небето е покрито с тежки облаци. Идеята за дъжд променя плановете ни да прекараме нощта под звездите и все още ни връща към стъпалата на бивака. Ще загубим височината и половин час от натрупаното време, но бихме предпочели да станем сутрин. Бивакът е пълен лукс за нас. Като подготовка за следващия ден ние изхвърляме излишните запаси тук и свеждаме до минимум съдържанието на раниците. Комбинацията от бекон, шоколад, сливова ракия и краставица не вещае нищо добро, но целта на светите средства. Все пак няма да го изхвърлим!
Сутрин се събуждаме под синьото небе. Бързо опаковаме и определяме водач за въображаема тоалетна зад заслона. Вчерашният празник даде плод: о) По-лесно е да вървите малко по асфалтираната пътека от развалини. Отново минаваме покрай вилата Wimbachgrieshütte. Зад него вече имаме красиви гледки към цялата долина Wimbachtal с панорама към околните хълмове. След известно време завиваме по маршрут 441, който ни насочва рязко нагоре. Вторият най-висок връх в Германия ни очаква с трите си върха, свързани (предполагаемо) с фера от 1,5 км. След няколко минути ни е ясно, че ще бъде работа. Докато не стъпим на седлото Шьонфелд, оставаме без дъх като скоростни бегачи. Считаме вината за твърде много раници. Зад седлото тротоарът води през неприятни развалини. Две стъпки напред, една винаги ще бъде направена с целия наклон назад. Този стил на ходене черпи сили и промяната на времето много помага. Слънцето и синьото небе се скриха зад бариера от мъгла. Бавно не се виждаме, за щастие маршрутът е много добре маркиран.
Тук някъде срещаме първата жива душа в обратната посока. Момчето висеше с пълна фератна екипировка, което доста ме дразни, но ендорфините и радостта от движението са по-силни. Стръмните развалини се редуват от първите обезопасени скални участъци и скоро ще се закотвим на първия връх, наречен Südspitze (2712 м надморска височина), където ни приветстват железен кръст и ято черни птици. Срещаме други (и в този ден последния) „фератисти“, даваме неразделна снимка отгоре и продължаваме. Този раздел трябва да бъде невероятен деликатес при красиво време. Маршрутът води през горния хребет, който често е широк едва половин метър. Нищо за хората със световъртеж. От двете страни под нас има само чист вакуум. Ние обаче не виждаме много (не мога да реша дали, за щастие или за съжаление). Цялото било е доста пресечено и стръмните изкачвания се заменят с още по-стръмни спускания. Прекарвам почти през цялото време на четири крака, понякога дори го иновации в дупето. Дори не искам да си представям как човек е преминал през това без всички тези стоманени въжета и безопасност! След около два часа се срещаме на главния връх на Вацман - висок 2713 м Мителспице.
Местата за почивка са минимални, навсякъде има наклон и склонове. Няма да простим домашния хранопровод до скромния връх, на сбогуване ще погладим с очи горния кръст и в желание за по-плоска платформа също ще напуснем това място. Нямаме представа, че все още е дълъг път до по-плоската платформа. Отново ни очаква подобно горно било, само че с напредването на времето и километрите в краката си някак вече не можем да го оценим. Още по-малки стени започват да ми създават проблем, а тежката раница има все по-голяма склонност да ме дърпа на земята. Той се е охладил правилно, ръцете върху стоманата стават крехки и отказват да се подчиняват. Благодарим на небето, че поне не вали. След около час най-накрая се изкачваме през последното изкачване до бивака Hocheck (2651 m.n.m.).
Имам наистина пълни зъби от всичко. Няма да управлявам и ще ме утешава само дървен заслон. Добрата доза калоричен шоколад ми дава сили да продължа напред. От тук е само малко по-предизвикателна пешеходна обиколка. Но за да бъде нещата още по-лоши, започва да вали. Хубаво време с времето! Вървим мълчаливо, всеки потънал в мислите си, посвещавайки цялата си енергия само на това да се опитваме да не се подхлъзнем. С този наклон това може да има фатални последици. Мъртвото мълчание като мълния се нарушава само от вика на приятел: „Виждам вила!“ Надяваме се да изтичаме до него, така че веднага да загубим още повече дух. Ние стоим на ръба на масива и в мъглата очертанията на вилата на дълбочина около 600 м под нас са ясно размити. Вацманахъс (1930 m.n.). Все пак ще е скучна работа! Още няколко защитени участъка и безкрайни серпентини и след 10 часа прекарани на скалите се наслаждаваме на тревата под краката си. Вилата предлага топлина, сухота и релакс. Не можем да устоим и да нощуваме тук. В общия лагер е близо и лудостта на приятел ни събужда. Горкото, сигурно му беше стигнало.
Събуждаме се рано на следващия ден. Всички трескаво опаковат ферата си в малки раници и тръгват за приключения дори в тъмното. През прозореца наблюдаваме трептящите светлини на фаровете, които се люлеят по стръмния тротоар. Ще се спуснем само до Кьонигзее (маршрути 442 и 443), така че ще си позволим да се излюпим на напречните греди за известно време. След предходния ден той беше определен по време и в долините преобладаваше обратна мъгла. Спускането на места е доста стръмно, но се чувствам по-уверен в сравнение с билото. По пътя спираме в планинската хижа Kühroint (1403 m.n.m.) - мъже за weissbier и жени за домашно мляко от кисело мляко. Мда!
Останалата част от пътя е бърза. Пътеката се вие веднъж през гората, веднъж в скалите, веднъж предлага прекрасна гледка към езерото под нас и околните планини. Правим снимка на още няколко измамни изображения с лазурно небе и с нетърпение очакваме чисто езеро. В тих залив изпускаме всички потни дрехи и скачаме във водата. Веднага ни е ясно защо се къпем тук сами - водата е невероятно ледена. Но поне отново приличаме на хора след три дни (предпочитам да не оценявам психическото си състояние). В Св. Bartholomä се качваме на първата лодка до Schönau am Königssee и от повърхността се наслаждаваме на гледката на покорения Ватцман и внушителната му източна стена.
Така че сбогом красавице, ти ни позволи да поемем: o)
Местоположение: NP Berchtesgaden, Баварски Алпи, Германия
Достъп: с влак през Виена и Залцбург до Берхтесгаден, оттам с автобус до Wimbachbrücke
Настаняване: възможност за нощувка в планинските хижи Wimbachschloβ, Wimbachgrieshütte, Watzmannhaus и Kührointhütte. Препоръчително е да резервирате настаняването по телефона, тъй като капацитетът често е пълен. Цената на нощувката е около 20 € в лагерите, отстъпки се предлагат само за притежателите на картата Alpenverien! В случай на извънредна ситуация е възможно да прекарате нощта в бивака Hocheck директно на най-горното било на Вацман.
Не мога: приблизително 2200 m
Трудност: Б.
Съвети: маршрутът е подходящ за по-опитни туристи в добро състояние. Тези, които страдат от световъртеж, по-скоро трябва да седят у дома. Целият маршрут може да бъде преминат при сухо време без фератна екипировка, в случай на дъжд или сняг преминаването като такова не се препоръчва. На открити участъци е необходимо също така да се вземе предвид евентуален "запек" поради възможността за двупосочен преход. Добре е да разделим похода на две, или три дни. Въпреки че ръководствата посочват времето за целия преход от 13 до 15 часа, субективно погледнато: то е доста над силите на обикновения турист - смъртен: o)