Затова влязох внимателно и с уважение във фитнеса. Почувствах се като Алиса в Страната на чудесата. Очите на начинаещите ми се възприемаха като нова среда?

първи

Непознат свят, беше съвсем подходящо да назова гледката, която ми дойде при влизане в стаята.

Подът беше покрит със слой изпарена пот, която създава мъгла до височината на коляното в затворена, издишана стая, като във филма на ужасите на Стивън Кинг. Засега не съм съвсем сигурен от какъв материал е направен подът, но според приглушеното въздействие на падащи гири, това вероятно е бил килим.

Бях в желязна джунгла, миришеща на метал и след това. Нямах представа защо прозорците са затворени. Отначало си мислех, че поради карантината ужасът няма да напусне помещенията и да замърси въздуха. Не направих дори две крачки и лицето ми вече беше росно и нов (вече мокър) потник се залепи за гърба ми с приятно скърцане.

Както по-късно научих, затворените прозорци бяха процедура за отслабване, така че треньорите загубиха излишна вода и следователно тегло.

Фактът, че отпиваха силно от велосипедните си бутилки в жегата след всяка поредица от упражнения, ме накара да се замисля дали това дренажно лечение не пада на плодородна земя. Накрая стигнах до заключението, че прозорците са затворени само за да смърдят дрехите на всички и в крайна сметка чанта и половина от апартамент.

В стаята се разнесе рев, рев и трошене на желязо по пода, докато най-големите бойци хвърляха тежестите с презрение в края на поредицата. В крайна сметка толкова много пара и редовно удряне на метал ми напомняха за индустриалната революция или машинното отделение на парахода, или механиката. С тази разлика, че по стените не висяха плакати на бившия губернатор на Калифорния, боядисани със самозагарящ се крем, и не тренираха 120-килограмови същества, които се надяваха да могат да натежат тежко на мускулите си в интервю с губернатора на държава.

Забелязах едно от по-големите животни във фитнеса да мели ноктите си върху вече сива (по-рано бяла) стена, оставяйки вкусен импресионистичен образ на пръстите и дланите си върху нея.

„Ритуал?“ - помислих си, спомняйки си излъчване на Discovery Channel, където видях мечки, маркиращи територия. Колкото по-висока е марката, толкова повече територия са завладели.

Между забавлението и писъците чух „Окото на тигъра“ на Роки. Тази песен трябва да е била залепена на старото радио, защото се пускаше отново и отново, докато не напуснах помещенията и остана в главата ми няколко дни по-късно. Затова изтрих окончателно песента от моя CD плейър.

В лявата част на стаята доминираше голямо огледало и всички мускулни манекени бяха внимателно наблюдавани. Изглеждаше, че колкото по-силно е люлеенето на дъмбелите към огледалото, толкова по-голям е пичът.

Всички игнорираха горкото момче и практикуваха своето. Затова отидох до ъгъла на стаята и се огледах за машина или щанга, която ще бъде безплатна. Някои устройства наподобяваха средновековни инструменти от камера за мъчения (отново Discovery Channel.).

Съзерцавайки лакътя си, се облегнах на стълб, който сякаш викаше вдясно от мен. Тя падна под тежестта. Чу се тупване и псувни. Тогава разбрах, че се опирам на тежестта на човек, който тренира с голяма щанга на щанга. Той се обърна наляво и надясно зад гръм и трясък, както видяхме от нашия опитен каяк Мартикан.

Той не ми благодари за олимпийското представяне.

Преди да успея да му обясня, че не съм го направил нарочно, защото защо доброволно да дразня мечка, към нас се обърна още по-голям човек. Коледните картички, които имаше вместо ръцете си, просто си играеха с вените и от плахия поглед на гребеца очевидно бяха алфа мъжкият на фитнеса. И така по-дребен мъж, но все пак сто килограма по-тежък от мен, се отдръпна. Новодошлия имаше закрепен широк колан около кръста си: "Може би шампион по кеч?".

Новият ми бодигард ме попита дали искам да се редувам на голямата пейка. Знаех, че ще науча много от приятелите си със самия Херкулес, затова кимнах ентусиазирано.

Той беше първият, който отиде и на изпотената червена пейка хвърли влажна плетеница, с прякор кърпа, само шамар. Той го премести малко, така че потта се разнесе равномерно по цялата повърхност. Този навик може да се е основавал на хигиената отдавна, но с течение на времето истинската му същност трябва да е изчезнала някъде, защото човекът избърса лицето си в същата кърпа след сериала.

Преди да легне, той зареди няколко диска, по-дебели от колелата на Формула, и започна да тренира. Винаги преди да си стисне ръцете, той издава такъв тътен, че звукът на киното няма да се срамува от това. Сякаш при всеки вик той казваше: „Вижте колко вдигам“.