„Аз съм човек без детство, вместо детство имам война“, признава архитектът Вася Чаревски, чиято война той хвана на четири години. Неговата история, както и много други, е донесена от носителя на Нобелова награда за литература през 2015 г., белоруски писател Светлана Алексиевич (1948) в книга Последните свидетели. След като записва съдбите на жените в произведението „Войната няма женско лице“, тя също така решава да документира как страданията от войната засягат децата в Съветския съюз по време на Великата отечествена война (1941-1945).

рецензия

В тази творба авторката прилага и своя полифоничен литературен стил. На 300 страници той носи 101 свидетелства, събрани от 1978 до 2004 г. Той се захвана с друга трудна тема, за която иначе компанията ще запази мълчание. Повечето оцелели са решили голяма дилема: Да си спомнят или забравят? Може би ще е по-добре да мълчим, защото много хора се страхуват да си спомнят. Дълги години се опитваха да забравят. И какво би означавало това? Това се изяснява от думите на един от оцелелите Вале Бринска (тя е преживяла войната на дванадесет години), според която книгата е получила името си: „Завършва с нас. Ние сме последните свидетели. Времето ни свърши. Трябва да поговорим. Думите ни ще бъдат последни. "

Учител Маша, ръководител на завода във Феша, художник Аня, фотограф Толя, работник Зина, социолог Вася, инвалид от войната Саша или директор на средното училище Виктор. Това е само малка част от тези, които са били деца по време на Великата отечествена война. Какво означава за вас думата война и какъв е първият ви опит с нея? Кога за първи път срещнахте смъртта? Как се чувствахте и какви бяха вашите мечти? Това бяха и най-често задаваните въпроси на белоруския писател. Тя не оценява нищо в книгата, не я коментира, стана така, сякаш е „човешко ухо“, тя само предава на читателя това, което тя самата е чула - спомените на днешните възрастни, решили да пречупят тишината. Благодарение на нея четем техните тъжни преживявания от детството, преживяваме с тях глад, бомбардировки, евакуация, болезнена загуба на баща или майка.

Именно детската оптика прави книгата уникална: Възприятието на децата за реалността - детайлите, звуците и миризмите на война, разширени спомени и много абсурдни военни сцени. „Хората, които не са виждали човек да убива човек, са съвсем други хора“, казва друг свидетел. Още по-лошо е, когато става въпрос за деца. Авторът документира свидетелствата на онези, които са били застреляни от майките си в детството си като деца. Някои оцеляха при екзекуцията, защото родителите им ги защитиха със собствените си тела. Те преживяха опожаряването на селата. Те станаха бежанци, гладуваха в сиропиталище или концлагер, бяха измъчвани или скрити в гората, с партизани. Други деца работеха усилено на полето, измъчваха болестите си, студ и въшки, загубиха братята и сестрите си и търсеха изчезнали членове на семействата си след войната.

Творбата „Последните свидетели“ е кулминацията на ужасяващата пенталология на Светлана Алексиевич, в която се чуват общо хиляди гласове. Ако попитате коя от книгите й е най-страшна по съдържание, сигурно е тази. Смеем да твърдим, че това е една от най-силните антивоенни книги по съдържание. Това е документ от едно време, но посочва по безкраен начин как машината на войната унищожава най-чистото - детството и детската душа. Това е предупреждение за нас и за бъдещите поколения, сърцераздирателна молба човечеството да не води война. В същото време авторът показва силата на човека да се противопостави на несгодите на съдбата. Въпреки факта, че тези хора остават с последствия за цял живот (травма, увреждане и др.), Губят родителите си и детството си, това не ги разбива напълно. Те оцеляха и животът им тръгна в положителна посока след горчиви преживявания.

Светлана Алексиевич също разчита на способността на читателя да съпреживява героите и героините на книгата. Всеки от нас знае колко сме били приковани към майка си или баща си като дете, колко дълго сме могли да играем и колко сладкиши сме могли да ядем. Поради това техните истории не са лесни за четене и очите ви няма да останат сухи. Може би благодарение на тази книга много от нас ще осъзнаят не само голямото наследство за човечеството, но и колко красиви и безгрижни сме имали наше собствено детство.