Братислава, Калиграм 2008

рецензия

Превод от Мариан Минарик

Ужасните деца (по-късно и ужасни родители, чиято скандална драматизация беше забранена от градските съветници) са романси с амбицията да намерят начин да уловят единството на вътрешния и външния живот (първоначалната мания на модернизма). Кокто използва парадигмата на собствения си дезорганизиран живот с емоция, усилена от наркотици и другост, за да наруши ясните контури на героите, чиято цел не е да създаде история, а художествен образ. По този начин хомосексуалността и кръвосмешението се превръщат в основни компоненти на спокойните образи на Кокто. И след това детството с жестока обратна страна на неговата поетика (което е една от причините, поради които откриваме препратки към Рембо и Бодлер в текста на прозата). Сякаш недвусмислено да намеква, че човешкото същество е многоизмерно и неприводимо и че нито полът, нито социалният статус са нещо, което може да се използва за изкуствено фиксиране на истината за човека, защото само образът, изложен от напрежението между очевидното, може да бъде артистичен и скрита, или точна и неопределена.

Ако имаме основно впечатление за точност и ред, плаващи в море от несигурност от четенето на текста на Кокто, не грешим. В края на краищата „Ужасни деца“ не са просто вълнуваща история за детски братя и сестри с трагичен край, разположени в затворено пространство на стая за братя и сестри, изолирана от външния свят. Те също така са разказ за възможностите на човешката свобода и съдбоносното затваряне на човека в биологични и социални координати. Брат и сестра без родители (като автор) несъмнено са влюбени, но любовта им е пълна с немотивирана жестокост, завършваща с драмата на Едип, от която единственият изход е смъртта. Фалшива и по детски невинна игра („лъжа, която винаги казва истината“) изпълнява съдбата на човешкия живот, който има своето основание само в себе си, защото не трябва да преминава границите на странен мир, отвъд който всичко е безсмислено, безформен и излишно безличен. Във визията на Кокто съдбата приема формата на невинна снежна топка, която осъжда незрелия герой да мечтае в детската стая, както и формата на нечиста топка, миришеща на наркотици, където всички невъзможни любови, неосъществени желания и болести на цивилизацията, които убиват възрастният герой се натрупва. Между тези сфери обаче субектът запълва целия паноптикум от маски, картини, неочаквани обрати и стилистични чудеса.

Тънкият роман на Жан Кокто навлиза в подобни настоящи парадокси. Сякаш между другото, освен очертаната драма, се разкриват цели вериги от контекст на човешката ситуация в съвременния свят. Ирационалната логика на играта създава тук мит, който разкрива скрития смисъл на живота, а използваните маски са тук, за да се отдръпнат най-накрая от лица, които ще бъдат не по-малко изплашени, но поне примирени със себе си. Защото с изкуството наистина е така: „Художникът трябва да погълне локомотив и да плюе лула“.