В спорта поради умора се наблюдава намаляване на спортните постижения, отслабване на физическата сила в рамките на тренировъчния процес и в дългосрочен план - намаляване на спортните постижения. Има много фактори, влияещи на умората и в повечето случаи те не могат да се разглеждат изолирано.
Умората е естествен физиологичен механизъм. Тялото се противопоставя на прекомерни физически натоварвания и психически натоварвания. Умората носи редица остри промени, които имат отрицателен ефект върху работата. Те се отнасят до отделни функции на организма (изчерпване на мускулния гликоген, нарушаване на хомеостазата на вътрешната среда, увреждане на мускулните клетки, ограничаване на мускулната функция, метаболитни промени и други). Независимо от това, развитието на умора е необходима предпоставка за адаптация на тялото към физическа активност.
Проблемът с умората може да бъде оценен от физиологична, психологическа или патологична гледна точка. Можем да говорим и за локална умора, която включва определена група мускули, и обща умора, която засяга цялото тяло. Ние разпознаваме периферни, мускулест и централен умора. Субективното усещане и обективната диагноза на умората са много трудни и често подвеждащи. Разликите между физиологичните прояви и психологическата приемливост на умората могат да бъдат намалени чрез психологическа подготовка или подходящо насърчаване от публиката.
Централна умора
Въпреки голям брой произведения, все още няма ясни обяснения за произхода на умората на централната нервна система (Roelands and Meeusen, 2014). Доказателства за централно-нервния компонент на умората могат да се видят както в намаляването на честотата на шокове, най-вече в бързите мускулни влакна, така и в нарушаването на модела на двигателна инервация (Bigland, 1990). Активността на алфа мотонейроните намалява, което се изразява в намаляване на честотата на стимулите в съответните двигателни единици (Fitts, 1994). Намаляването на мускулната възбуда води до намаляване на силата и скоростта на свиване на инервирания мускул. На практика това означава намаляване на механичната мощност, скорост на движение и намаляване на силата.
Периферна умора
Причинява се от намалена способност за развиване на сила поради недостатъчно обновяване на високоенергийни фосфатни молекули (макроергични фосфати, АТФ), които са необходими за незабавна употреба при мускулна контракция. Например, при упражнения за издръжливост изчерпването на гликоген се дължи на появата на мускулна умора (Roelands and Meeusen, 2014). Има обаче няколко проблема, свързани с хомеостазата и натрупването на метаболитни продукти като Н + йони, фосфати, амоняк, нарушено излугване и резорбция на Са 2+ от и в саркоплазмен ретикулум (Hill et al., 2001), K + натрупване от външната страна на мускулната клетъчна мембрана и др., 1985) или спорния лактат.
Друга причина за периферна умора може да бъде прекомерно изчерпване на течности или прекомерно натрупване на температура и последващ колапс на кръвообращението. Този вид умора е характерен за дългосрочните натоварвания за издръжливост, когато загубите на течности се увеличават право пропорционално на температурата на околната среда.
Синдром на пренапрежение и претрениране
По отношение на постоянната умора, срещаме две условия при спортни тренировки, синдром на претрениране и синдром на пренапрежение. Няма пряка линия между тези на пръв поглед подобни състояния. Самата диагноза е още по-трудна. В повечето случаи спусъкът за претрениране е грешка в обучението, състояща се от претоварване и неадекватна регенерация. Това не е класическо заболяване. Вероятността за появата му се увеличава от отрицателен енергиен баланс, прекомерно изчерпване на запасите от гликоген, ограничени запаси от желязо, намален имунитет, алергии, както и психични проблеми. Някои автори също съобщават за престой на по-голяма надморска височина или в гореща среда като рисков (Meeusen et al., 2014).
Пренапрежение
То е временно и в повечето случаи е придружено от спад в производителността, продължаващ само няколко дни. Възниква например след състезания или след интензивни натоварвания върху концентрацията. Jeukendrup и сътр. (1992) проследи реакцията на организма на двуседмично повишено натоварване при тренировка при група колоездачи. В допълнение към по-ниските нива на лактат в кръвта по време на многостепенния тест, те са имали намаляване на максималната сърдечна честота, VO2max (максимална консумация на кислород), а също и максимална механична производителност. От друга страна, друго проучване (Rietjens et al., 2005) не потвърждава ефекта от двуседмичното повишено натоварване на тренировката върху намаляването на максималната стойност на сърдечната честота или лактата. Въпреки това, той отбелязва значително намаляване на нивата на хемоглобин и кортизол. Rietjens et al. (2005) смятат, че времето за реакция, което се удължава поради претоварване, е най-чувствителният параметър за диагностика на пренапрежение. Освен това те заявяват, че централният ефект на умората има по-господстващо положение в случай на пренапрежение от периферното.
Претрениране
По-дългата ситуация е, когато спортистът не може да тренира в интензивни зони. Идентификацията му е много ограничена. Повечето научни трудове се фокусират само върху ефекта от пренапреженията (Kreher и Schwartz, 2012). Методологично е много по-лесно да се увеличи натоварването от няколко дни до седмици, като се използва по-голяма извадка от субекти. Пренапрежението се случва в спортните тренировки в много по-голяма степен, отколкото претренирането. Няма достатъчно подходящи проучвания, свързани с претрениране и са проследени повече казуси.
Потенциални причини за синдром на претрениране
- повишено увеличение на тренировъчното натоварване без достатъчно
- регенерация
- монотонност в обучението
- голям брой състезания
- нарушение на съня
- отрицателен енергиен баланс, дефицит на желязо
- социални стресори (семейни и работни взаимоотношения)
- предишни заболявания
- останете на по-голяма надморска височина
- обучение в гореща среда
В няколко проучвания са изследвани различни биохимични, хематологични и имунологични параметри (С-реактивен протеин, креатин киназа, урея, чернодробни ензими, Na +, K +, кортизол, тестостерон, утаяване на червените кръвни клетки и други). Техните противоречиви резултати изключват ясна интерпретация, свързана с идентифицирането на синдрома на претрениране (Kreher and Schwartz, 2012), но те са полезни при оценката на текущото състояние на спортиста (Meeusen et al., 2013). Влошаването на интерпретацията и диагностиката на синдрома на претрениране също се усложнява от факта, че нивото на някои биохимични параметри се различава от стойностите в покой също така и от влиянието на нормалното натоварване на тренировка (например креатин киназа, някои чернодробни ензими, С-реактивен протеин) . В това отношение не е достатъчно да се следват еднократни стойности, а динамиката на промяната. Когато се диагностицира умората - и особено претренираността - на спортисти, не е подходящо да се прави заключение от един преглед. Както съобщават Koch et al. (2014), индивидуалните различия и вариабилността на натоварването (силови тренировки, упражнения за издръжливост и др.) Влияят върху натрупването на креатин киназа по различни начини.
Състоянието на претрениране също е придружено от влошено настроение, нарушено качество на съня и поведенчески промени (Armstron and Van Heest, 2002). Засяга се и управлението на вегетативната нервна система. Симпатиковата активност и извличането на катехоламин са намалени (Halson and Jeukendrup, 2004). Ергогенните стимуланти (напр. Кофеин) също не са ефективни при претрениране.
Окончателната проява на синдрома на претрениране е свързана не само с психологическата, но и с физиологичната страна. В този случай не се препоръчва по-дълго натоварване за издръжливост дори при условия с ниска интензивност.
Литература