поликистозна

Поликистозната бъбречна болест е най-честата причина за крайния стадий на бъбречно заболяване при деца и възрастни. Въз основа на генетичната етиология и модела на наследственост, ние разпознаваме два основни типа заболявания, автозомно доминиращо поликистозно бъбречно заболяване (ADPKD) и автозомно рецесивно поликистозно бъбречно заболяване (ARPKD). Докато ADPKD е сравнително често срещано заболяване с проява предимно в зряла възраст, ARPKD е рядка и тежка форма на заболяването с появата на клинични симптоми в перинаталния период или в ранна детска възраст.

Настоящите генетични и клинични изследвания, насочени към забавяне на прогресията на заболяването, подчертаха значението на специфичните поддържащи мерки и предоставиха основата за първото целенасочено фармакологично лечение. Генетичната диагностика подобрява клиничното управление на пациентите, допринася за разработването на нови терапевтични възможности и не на последно място е голям принос за откриването на заболяването при асимптоматични членове на семейството.

Епидемиология

ADPKD е най-честото потенциално летално прогресиращо бъбречно заболяване. Разпространението на болестта е 1: 400 до 1: 1000 живородени. Той засяга повече от 10 милиона души по целия свят във всички етнически групи и е голяма тежест за общественото здраве. ADPKD е най-честата причина за краен стадий на бъбречно заболяване, изискващо диализа и бъбречна трансплантация с начало между 50 и 75-годишна възраст (1).

ARPKD е рядко заболяване с разпространение 1: 20 000 живородени. Болестта принадлежи към групата на вродените хепаторенални фиброкистозни синдроми, тъй като освен кистично променени бъбреци присъства и вродена чернодробна фиброза. Участието на белите дробове при новородени с ARPKD определя последващо клинично лечение и прогноза. Белодробната хипоплазия има смъртност от 30 до 40%. 10-годишната преживяемост на деца с ARPKD е 85% (2).

Етиология

Поликистозната бъбречна болест се причинява от дефект в гените, кодиращи протеини, които влияят върху функционалността на основната цел. Основната цел е клетъчна органела, простираща се от апикалната мембрана на бъбречните епителни клетки в лумена на нефрона. Нарушенията на биогенезата или неуспехът на първичната целева функция засягат пролиферацията, оцеляването, полярността и секрецията на бъбречните епителни клетки. Резултатът е образуване на киста и прогресивна загуба на бъбречна функция (3).

Автозомно доминиращо поликистозно бъбречно заболяване

Причината за заболяването е наличието на патогенна мутация в гена PKD1 (80% от случаите) или PKD2 (10% от случаите). Патогенната мутация е от зародишен произход, което означава, че тя вече присъства в зародишните клетки и присъства във всяка клетка на индивида след оплождането. Пациентите с ADPKD обикновено носят една зародишна мутация в гена PKD1 или PKD2, въпреки че друго вторично явление, напр. соматично инактивиране на втория алел на гена или загуба на хетерозиготност са необходими за започване на образуването на киста. Болестите, причинени от мутации в гена PKD1, са свързани с по-тежко клинично протичане на заболяването, по-ранна поява на ESRD (End-Stage Renal Disease) и по-голям обем на бъбреците, отколкото заболяването, определено от генетичното заболяване PKD2. Тъй като повече от 80% от пациентите с ADPKD и тежко поликистозно заболяване на черния дроб са жени, се смята, че хормоналните разлики могат да повлияят на прогресията на заболяването (4).

В 5 - 10% от случаите това са други видове бъбречна цилиопатия с припокриваща се клинична картина, с т.нар. ADPKD-подобен фенотип. Те могат да бъдат причинени от разстройство на голяма група гени. Най-честите причини са мутации в гените HNF1β, GANAB или DNAJB11. Клиничната проява на тези заболявания се различава само малко от класическите генетични форми на ADPKD. Докато мутациите в гена GANAB представляват умерена форма на кистозна бъбречна болест без прогресия към ESRD, мутациите в гените DNAJB11 и HNF1β са фенотипично по-близки до класическите форми на заболяването, но без типично бъбречно увеличение. Болести с припокриваща се клинична картина с ADPKD могат също да бъдат причинени от мутации, които са свързани предимно с развитието на автозомно доминиращо поликистозно чернодробно заболяване (SEC63, PRKCSH, LRP5, ALG8, SEC61B). Също така, автозомно доминиращо тубулоинтерстициално бъбречно заболяване (ADTKD), индуцирано от мутации в гените MUC1, UMOD, REN и SEC61A, може да се прояви клинично като ADPKD. В редки случаи заболяването също клинично се припокрива с някои видове наследствени ракови заболявания, напр. туберкулозна склероза, синдром на фон Хипел-Линдау, особено при липса или леки извънбъбречни прояви на тези заболявания (5).

Автозомно-рецесивна поликистоза на бъбреците

Най-честите случаи на заболяването са причинени от мутации в гена PKHD1, кодиращ фиброцистин и представляват до 73% от случаите. Това е голям протеин, разположен в мембраната на първичната цел и в други клетъчни структури. Тежестта на заболяването засяга вида на генетичната мутация. Пациентите с две отрязващи протеини мутации обикновено имат много тежко протичане на заболяването, което често е летално. И обратно, мутациите, които променят аминокиселинния състав в протеинова последователност, са свързани с по-леки прояви. В редки случаи (