Миналата година той получи предложение, което е мечтата на повечето бивши хокеисти. Михал Ханджуш (43) обаче не е привлечен от поста генерален мениджър на националния отбор.
Той е избрал пътя, по който желае да помогне за развитието на младежкия хокей.
„Съжалявам, че децата нямат условия да реализират своя потенциал. Всеки от тях има по един “, казва бившият елитен нападател.
Наскоро той стана статут на гражданското сдружение за младежта, в Банска Бистрица той ще отговаря за пълна пирамида от подготовка до младши.
Г-н Валичек и Кохут напускат сдружението. Мирослав Шатан няма да ви помоли да се включите повече в хокея за възрастни?
Миро би искал, но той знае моето мнение, че в момента смятам да обърна повече внимание на младежта. Човек не може да се реже. Току-що реших да мина по този маршрут. Вероятно бих се радвал повече на хокей за възрастни, защото го разбирам по-добре. Въпреки това си поставих за цел да помагам на младите хора и да се придържам към това.
Защо те привлича повече към младежта?
Бих искал да помогна за създаването на среда, така че децата да могат да реализират своя потенциал. Защото всяко дете има такова в себе си. Знам, че обичах хокея, живеех го 24 часа в денонощието. По това време бях създал достатъчно условия.
Чувствам, че понякога не създаваме идеална среда за децата да изпълняват целите си. Искам да помогна за тази промяна. Заради децата съжалявам, че това все още не се случва у нас.
Кой трябва да стане новият генерален директор на хокейния отбор?
Работата с млади хора е по-взискателна от работата с възрастни?
В момента правя много нови неща, с които не съм имал опит. Уча на марш и понякога наистина се чувствам като първокурсник в началното училище. За мен това е предизвикателство в това отношение. Вероятно обаче така работи, когато човек завърши една кариера и се впусне в друга. Започвам от нулата, но ми е приятно.
Кои са най-големите препятствия, с които се сблъсквате като младежки служител по хокей?
Най-големият проблем е липсата на средства, или по-скоро начинът, по който се финансира младежкият спорт у нас. Младежките клубове нямат достатъчен маркетингов потенциал и затова е много трудно да се изпълнят техните бюджети. Друга пречка е недостатъчната инфраструктура. Друг проблем е начинът, по който работим в клубовете и мисленето на някои хора.
Не сме достатъчно отворени за нови идеи и иновации, които трябва да включим в тренировъчния процес. Все още вярваме, че това, което сме направили до момента, сме го направили добре. Не търсим повече и тогава понякога пропускаме влака. Ние също трябва да се подобрим в това.
Това е част от словашката природа, че няма да бъдем съветвани?
Чувстваме, че сме били добри от много години, така че кой може да ни посъветва. От друга страна, мисля, че нещата се подобряват в тази посока. Хората започват да се отварят и следват нови идеи. Подобрява се, но все още сме тромави, за да намерим нови начини да създадем подходяща и достатъчна среда за децата.
Какви други грешки допускаме, когато обучаваме младите хора?
Имахме тук финландски експерт Jukku Tiikkaj. Той каза, че важен компонент в обучението на треньори, който изобщо не сме имали у нас, е личният растеж на треньори и играчи. Пропуснахме тази психологическа част от процеса. Ние сме стара школа.
Постепенно това се променя, все повече треньори работят върху себе си. Все още обаче има много треньори у нас, които са твърде авторитетни по отношение на децата. Децата живеят в различно време и система и следователно подходът им към тях трябва да се промени.
Вярно е, че работата с родителите също е от съществено значение за създаването на здравословна среда за развитието на младите спортисти?
Да, това е дори едно от ключовите неща. Родителят е този, който води детето в клуба и след това прекарва по-голямата част от времето си с него. Детето може да идва два или три пъти седмично за обучение, но тогава то е или в училище, или при родителите си.
За това кратко време в клуба можете да научите няколко неща. Информираността на родителите е важна, защото тя оформя тяхното потомство. Те трябва да го научат защо спортът и физическата активност са важни. Не само от спортна гледна точка, но и от здравна гледна точка.
Честа грешка ли е ранната специализация или фиксиране на дете към професионален хокей? Децата не трябва да спортуват повече и след това да избират?
Това е и един от важните фактори, че не се справяме добре в Словакия. Това е и причината, поради която вече не тренираме толкова много топ спортисти, а не само хокеисти. Когато едно дете е на седем или осем години, то вече изглежда като професионален спортист. Когато обаче е на четиринадесет или петнадесет, хокеят вече е пълен със зъби. Той е еднопосочно фокусиран или изгорен. Той няма идеален модел на движение, защото хокеят е много едностранен спорт.
Ако той не се занимава с други спортове или компенсаторни неща, тогава тялото не е в ред в много ранна възраст. По-специално здравната страна страда. Много ми харесва как го правят в Швеция. Първо те възпитават личността, след това спортистът, а след това и хокеистът. С нас отиваме да сформираме хокеист веднага. Понякога работи, но на каква цена? Детето не се радва на спорт, а само по някаква инерция.
Понякога ще се промени в Словакия?
Няколко клуба вече започнаха работа в тази посока. Трябва обаче да изчакаме резултатите. Ако го променят при седемгодишни хокеисти, промяната ще влезе в сила след осем години. Това е дългосрочен процес, който се отнася особено за младежката работа и не може да бъде измамен. Това е маратон, който изисква търпение. Стартирахме кампанията „Нека играем“.
Ако едно дете иска да бъде добър хокеист, то трябва да идва отвътре. Не от външната среда - от треньори или родители. Децата трябва да бъдат научени да имат страст. Тогава те сами решават колко искат да се жертват и да се отдадат на спорта.
Те също имат телефони и таблети във Финландия, но там все още обучават опитни хокеисти. Какво го прави различен в Словакия?
Това е нещо, което е част от нашето общество, както и какво означава спортът за него. Ние възприемаме спорта като върхова или професионална дейност. Качеството на хокея у нас се измерва с резултатите на националния отбор или с това колко играчи имаме в НХЛ. Спортът обаче е начин на живот. Целият процес започва от семейства.
Зависи как използваме времето си. Някои го прекарват сред природата или на детската площадка, други в търговски центрове или у дома на дивана. Държавата и правителството трябва да осъзнаят, че спортът не е само на най-високо ниво. Разбира се, това е важно и защото създаваме модели за подражание на младите хора. Но по-важно е масовият и развлекателен спорт, който е за всеки. Тук имаме огромни недостатъци - във финансирането, образованието или достъпа на компетентни хора.
Ще видим, че понякога при нас ще е различно?
Ако държавата осъзнае, че спортът е важен, тогава тя може да създаде система за финансиране и инфраструктура. Всичко е свързано с приоритетите. Ако имаме здраво общество, ще спестим пари в здравеопазването. В същото време компанията трябва да бъде подготвена за това. Защото се случва да построим зала и хората да питат защо си заслужава стадионът, ако няма пари за болници.
Разбира се, здравеопазването трябва да бъде приоритет, но тогава влизаме в омагьосан кръг. Ако не инвестираме в спорт и упражнения, тогава ще се появи общество, което ще бъде по-здраво и тогава ще трябва да вложим още повече пари в здравеопазването. Информираността е важна. Има много неща за обсъждане и опит за промяна на системата.
Защо тази система работи, например, в Чехия или Унгария, но не и в Словакия?
Спортът в Чешката република е въпрос на национална гордост. Ще дойдете във всяко село и те ще имат детска площадка, лекоатлетическа писта или стадион. Чехите са спортна нация, ние не. Те се грижат за спорта не само по отношение на инфраструктурата, но и по отношение на законодателството. Ако някой от частния сектор подкрепя спорта у нас, той няма полза от него.
За такива институции трябва да се създаде законодателство, което да ги мотивира да подкрепят спорта, защото държавата не го прави. Ние нямаме нито един от нас. Но не става въпрос само за пари. Необходимо е да се възприеме важното. Защото просто парите няма да решат всичко. Трябва да се създаде цялостна концепция за спорта.
Ако успеят, младите хокеисти може да не отидат в чужбина в голям брой. Те отиват там изключително при по-добри условия?
На възраст от четиринадесет до петнадесет години става въпрос основно за условия и конкуренция. Ние нямаме нито едното, нито другото. В юношеска и юношеска възраст има около 150 играчи в чужбина. Не можем да се изненадаме, че те напускат, когато не са създали достатъчно условия за нас. Заминаването в чужбина не винаги е най-доброто решение.
Ако някои останат в Словакия и се развиват постепенно и по-бавно, може би това би бил начинът да им помогнете да достигнат по-високо ниво. Няма нужда да се лъжете - ако местният играч и словакът са на едно ниво, клубът ще подкрепи домакина. Някой напъва по този начин, но мнозина се прибират у дома с провал.
В хокейния свят темата за тормоза над млади играчи в момента резонира. Нещо подобно се случва и в Словакия?
По наше време се случваше много и беше много трудно. Постепенно обаче се подобри. Ако тормозът се случва в чужбина, вероятно го имаме и у нас. Ние не се преструваме, че сме на остров. Нашата работа е да я накараме да изчезне.
Спортът е красив инструмент за образование. Точно в един колектив, където например има три категории заедно, човек може например да расте лично. Някой е лидер, мотивира съотборниците си да си помагат, да се дърпат. Ако се избере правилният подход, децата ще работят заедно, а не ще се тормозят взаимно.
Доклади отвъд океана за нечовешко наказание и грубо унижение ...
Чувал съм, че при чуждестранните юноши се случват ужасни неща. По време на нощта на новобране, новобранецът трябваше да покаже, че е добре да влезе в отбора. Не мисля, че и у нас имаше такива крайности. Тук обаче работеше и системата за смазване за начинаещи. Някои бяха по-твърди, други по-меки.