Във филма Прекъсване на границите Сара Бауфорд, дама от висша социална класа от Англия, пристига в лагер за бежанци в Етиопия. Той се доставя с пратка храна за помощ по време на сушата, която засяга страната. Той среща тук глад, болка, страдание и смърт. Той среща странния д-р Ник Калахан, който управлява лагера. Когато престоят й се приближава, тя го пита по един повод защо той никога не се обръща към нея по име. Той отговаря, че човек, когото познава по име, става негов приятел. Той споменава първото момче, което е спасил, но умира няколко години по-късно. Той позна името си. Той все още трябва да го помни, въпреки че напусна живота си. Ако всеки, когото е загубил, си има име, това би било непоносимо страдание за него ...
„Рискуваме да плачем малко, ако се оставим да се опитомим.“ А. дьо Сент-Екзюпери
Като дете не харесвах много африканските деца. Майка ми винаги започваше да ги споменава в ситуации, в които беше необходимо да останат без супа от кил, сос от тиква или друга храна, която се борех с нежелание на чиния. Тя каза: „Това, което е в чинията, се яде! Знаете ли как децата в Африка, които нямат какво да ядат, биха се насладили на това ястие? ”Съжалих ги, но апетитът ми към тези ястия не се увеличи.
Африканското момиче Синаида беше на 14, когато влезе в живота ми. По това време тя беше в шести клас на началното училище. Съветът пя и танцува. Ходила е на танцови състезания и е била много успешна. Произхожда от осем деца. Тя живееше с мащехата си, където животът й беше много труден. Затова тя отиде в сиропиталище, където положението й беше малко по-добро. Там можеше да ходи на училище. Тя ми написа много писма. Тя често пише за училищни и заключителни изпити. Във всяко писмо тя ме подканяше да се моля за нея и тя да успее в училищните изпити. Тя се опита да постигне възможно най-добри резултати, за да може да продължи да учи по-нататък. Мечтаеше да стане телевизионен говорител. Тя си представяла, че по този начин ще помага на бедните. Когато стигна до гимназията, тя ми писа колко горда е, че го е направила. Отначало тя се чувстваше плаха на новото място, но се радваше, че може да научи много там. След като тя започна да учи на ново място, загубих контакт с нея.
Молех се за изпитанията й, но често си спомнях за нея в други ситуации от ежедневието си. Докато лежах в удобното си легло с мек матрак, се замислих за условията, при които той трябва да спи някъде. Понякога, по време на вкусно и питателно хранене, си представях, че в най-добрия случай тя получава на чиния царевична каша или картофени палачинки „чапати“. Понякога си спомнях за нея, когато влизах под душа или просто отварях крана.
Това стана част от живота ми за няколко години и въпреки че беше толкова далеч и всъщност никога не се срещнахме, това ме засегна повече, отколкото очаквах.
Днес вече не сме в контакт, но по някакъв начин все още го нося в ума си. Понякога си я спомням и се замислям дали е успяла да изпълни мечтата си, дали е завършила обучението си в гимназията, дали все още танцува или животът й се е развил в съвсем друга посока.
По-лесно е да гледаме на страданието, когато то не е лично за нас, когато нямаме връзка с него, когато то не влиза в сърцата ни. Ако остане анонимен, ако остане неназован.
Бих искал да ви призова да помислите за излизане от тази анонимност. Там човек среща човека. Да, това е място, където ставаме уязвими. Но това е и място, където можем да изпитаме връзка, близост и да се обогатим. Това е място, където може да има промяна във вашия живот, но и в живота на вашия съсед. И в днешния глобален свят човекът от другата страна на планетата също е близо.
[автор] [author_image timthumb = ’на‘] http://malaika.sk/img/logo.png [/ author_image] [author_info] Jana Makovíni работи във фондация „Интегра“ като икономист. Фондацията изпълнява програмата „Малайка“ повече от 10 години. Това дава възможност за осиновяване на дете от разстояние в Кения или Етиопия и по този начин му помага да получи достъп до образование, редовна диета и здравеопазване. Можете да получите повече информация на: www.malaika.sk или www.integra.sk [/ author_info] [/ author]
източник на снимки: архив на фондация „Интегра“, Zuzana Halánová и Daniel Laurinc
За автора Ян Маковин
На сутринта й отнема известно време, за да преодолее действително, но след като изпие чаша кафе, тя ще ви се усмихне. Тя работи като икономист в организация за развитие, но след работно време обича да напуска света на числата и правилата и да се потопи в нещо креативно. Напоследък тя се радва най-много на производството на бижута и пощенски картички. Не може да си представи живота си без музика. Ако в момента не пее нещо, тогава вероятно има мелодия, поне според нейната причина. Не бива да пропуска книга и тетрадка в чантата си, в случай че бъде изненадана от някакво неочаквано вдъхновение. Харесва дълги и дълбоки разговори с хора, с които може да споделя живота помежду си или да научи нещо от тях. Тя е очарована от разнообразието от култури, обичаи, езици и ястия от други страни. Най-добрият релакс за нея е плуването и разходката край Малкия Дунав.