Често бъркаме любовта с навика. Повечето отношения водят до пристрастяване и партньорството се превръща в легитимен наркотик.

наркотик

Любовта лесно се превръща в омраза или празно безразличие в близки отношения, когато „наркотикът“ спре да действа. Когато „любовта си отиде“, старите познати болезнени чувства на отчуждение или омраза се връщат. Много от нас са разбрали погрешно този сигнал и са тръгнали да търсят друг „наркотик“.

Това обаче винаги отнема само един миг, защото съществената нужда от по-дълбоко усещане за Аза, по-дълбоко познание за себе си, не може да бъде измамена с нищо.

Въпреки че интимните връзки сами по себе си не причиняват душевна болка, те я извеждат на светлината на съзнанието. Несъзнателният навик на отхвърляне на душевната болка обаче принуждава много от нас да изберат решение, което буквално притъпява човека, така че той да не чувства нищо. Следователно те не водят до самосъзнание. Въпреки че тези начини са социално легитимни, те всъщност водят до все по-дълбоко и по-дълбоко отчуждение.

Поне веднъж в живота любовта обърква всеки от нас и след това изчезва от душите ни, емоциите се променят, конфликтите нарастват. След това идва страданието, което прави живота ни много нещастен. И това е просто да се отправим в търсене на изгубен рай. И стигнаха там, където любовта идва към нас. Митът за Психея и Ерос е прекрасна метафора, отразяваща природните събития, които се случват, когато следваме гласа на сърцата си.

Психея се влюбва в Ерос (ударена от неговата стрела), омъжват се, но Психе няма възможност да опознае съпруга си заради подигравката - обстоятелствата не й позволяват да го види на дневна светлина. Когато иска да разбие клеветата, той трябва да отиде в подземния свят - да опознае себе си, да покаже любов и да намери път към истинския Ерос.

Имиджът не е партньор и любовта не е любов. Всичко е само измама. Нищо не трае вечно и опитът започва да се променя.

За какво се нуждаем от емоционална функция?

Чувството е една от двете осъждащи функции, които ни позволяват да различаваме явленията на ниво „какво е това“. Ако трябва да се вземат съзнателни решения на нивото на добро и зло, тяхното разграничение винаги е било и не е въпрос само на традиционното подреждане на ценностите, но главно въпрос на субективно чувство. Усещането е функция. Така че не са самите чувства. Също като мисленето, мислите не са сами по себе си.

Чувството се развива в течение на живота, както и мисленето. Ако го правим съзнателно, емоционалното разбиране и по този начин осъзнатото Същество се увеличава. Ако емоционалната функция е в безсъзнание, тогава повече или по-малко закърняла, животът е самоукорителен.

Липсва важен инструмент за разпознаване, отсъствието на който не може да бъде заменено с нищо. За съжаление, човек не възприема емоционалната недостатъчност, защото тя е прикрита и компенсирана чрез мислене и приемане на знания. Но съзнанието му винаги се определя от емоционална незрялост. Той не само се влияе от невъзможността да се прави разлика, но също така губи способността за осъдителен анализ, защото чувството е една от двете рационални осъдителни функции на анализа. Без усещане не се извършва правилния анализ, а аутопсията на мъртвия материал.

Анализът не е резултат от разсъждения, а резултат от непосредствено преживяното разграничаване на явленията. Съзнанието, което обеднява от вътрешното чувство, няма възможност да расте, а напротив затъва в мисловни форми. Още повече човек е обвързан и обусловен от несъзнателни влияния. Поведението, обусловено от емоционално невежество, е обвързано с древни модели на семейни отношения и е обект на емоционални комплекси, които нарушават целостта на съзнателната личност.

Недоверието, подозрителността, затвореността, манипулацията, прикриването, арогантността, амбициите на властта, загубата на съпричастност, контрол, съперничество, консерватизъм, стереотипи, незаинтересованост и много други са симптоми на нарушени чувства.

Всички го знаем и виждаме не само около себе си, но и в себе си. Проблемът с нашето контролирано от съзнанието съзнание, което в полза на интелекта измества чувството - което погрешно смята за ирационално - дълбоко под повърхността на ежедневните събития. Независимо от това, процесът на емоционално съзряване, т.е. способността за установяване и поддържане на междуличностни взаимоотношения, е психично развита даденост.

Дори да не знаем какво всъщност е любовта, можем да я почувстваме, да я възприемем. Знаем какво е да живеем с нея в сърцата си и тъй като често губим любов в живота, правим много неща, за да я намерим отново. И често дори не забелязваме, че повечето от това, което правим, всъщност води в обратната посока: не намираме любов, но губим все повече и повече. И много от нас те попадат в трудни житейски ситуации и взаимоотношения или лични кризи.

Събуждащо чувство

Емоционалното усещане се проявява в човешкото същество като рязко и внезапно нарастващо ниво на девствено сурова, неопитна, непреодолима и импулсивна енергия. Той се събужда без съзнателна воля и се дължи на появата на натрапчиво привличане между хората, което е придружено от трудно управляемо нарастващо телесно желание. Всеки знае мощното чувство, че си привлечен от някого от невидима сила.

Всяко внезапно емоционално отваряне и рязко изливане на необработени емоции привлича човек от външния свят към друг смъртен човек. Във вътрешния свят в териториите, които са посветени на сърцата ни, за да знаем колко добро и зло носим в него. Да, смъртната любов носи по-дълбоко измерение на знанието. Но знанието - тази изключително духовна роля - все още няма своето място в свят, доминиран от девствените чувства и желание на влюбените. Тъй като пробуждащият се несъзнаван интериор силно отразява (огледално) във външния свят върху човека, който най-много съответства на съдържанието на нашето несъзнавано, той все още не ни позволява топло чувство да имаме спокойствие. Рязкото влюбване е състояние на лесно споделяне на чувствата, защото те обикновено са много приятни за нас. За съжаление, често сме подвластни на сляпа вяра - илюзията, че това ще бъде случаят между нас завинаги.

Психея обича съпруга си, но досега всъщност не се е срещала със съпруга си в материална форма, все още не е имала възможност да види истинското му лице, защото влюбеността й позволява да възприеме само идеалния образ, който тя проектира върху съпруга си. Но образът не е партньор и любовта не е любов. Всичко е само (само) заблуда, заради която сме готови да убием. Само за да можем да бъдем влюбени в царството поне малко по-дълго. Нищо обаче не трае вечно и опитът започва да се променя. Влюбването отстъпва и човек е изложен на факта на външна и вътрешна трансформация. Не само образът на партньора в нашите очи се променя, но и опитът ни, идват нови чувства и първите съмнения се прокрадват в душата.

Автор: MUDr. Павел Шпатенка, дълбока аналитична терапия