Крехкото разделение на властта между религиозните общности, залегнало в закон в конституцията от 1926 г., особено сред маронитските християни, шиити и сунити, беше бомба със закъснител за стабилността на политическата система на страната.

ливан

В началото те бяха французи

Ливан е географски разположен на брега на Средиземно море, който се измива от запад в т.нар плодороден полумесец или Леванта. Граничи със Сирия на север и североизток, Йордания на югоизток и Израел на югоизток. Това местоположение е предопределило бурната история на страната до такава степен, че има малко подобни геополитически области в света, където се пресичат толкова много етнически, религиозни и политически интереси, както тук.

След Първата световна война и края на Османската империя Великобритания и Франция разделят района на Плодородния полумесец и го управляват под мандата на Обществото на нациите. Договорната основа за такова разделение е споразумението на Сайкс-Пико от май 1916 г., което разделя територията на Османската империя между Франция, Великобритания и Русия. Френското командване си осигурява позицията още през октомври 1917 г., когато техните войски се приземяват в Бейрут. Междувременно в Дамаск краткотрайното профренско правителство на Саид ал-Джазира е свалено от Емир Фейсал (30 септември 1917 г.), денят след който Дамаск е окупиран от британците. В контекста на последващото разделение на влиянието между двете европейски сили в региона, аналогично на резултатите от войната, британската военна администрация още през ноември 1918 г. предоставя френските претенции към сирийското и ливанското крайбрежие и Киликия. Това се основава на съвместната декларация на Великобритания и Франция от 7 ноември 1918 г., която, o.i. обеща създаването на национални правителства в Близкия изток. Великобритания го направи и на 1 ноември 1919 г. изтегли войските си от Сирия. Французите не бързаха от района. Влиянието на други сили постепенно започва да прониква в района. Наред с други, това бяха главно САЩ.

Нарастващото американско влияние в района и реалният интерес бяха потвърдени от анкетната комисия на Съединените щати, чиято задача беше да установи отношението на населението към нововъзникващата френска администрация на района. Комисията, водена от дипломати Х. К. Кинг и К. Р. Крана, установи, въз основа на анализ през юни 1919 г., че само част от християнското население е получила френския доклад положително. Още по-ниска подкрепа за местните организации беше съответно евентуалната администрация на Великобритания. САЩ. Отношението на Емир Фейсал беше много важно, който под натиска на Лондон и Париж прие принципа на френския мандат над Сирия в края на 1920 г. и също се съгласи с отделянето на Ливан. Тази „услужливост“ помогна за избора му за крал на независима Велика Сирия, който се проведе на 4 март 1920 г. в Учредителното събрание на Сирия. Неговите напрегнати отношения с французите в крайна сметка доведоха до открита конфронтация и след трудна борба французите окупираха Дамаск под предлог за прилагане на мандата. Фейсал е принуден да избяга в Палестина. В продължение на няколко месеца в страната настъпи вакуум на властта, който приключи с правилната реформа на французите. Върховният комисар Гуро през октомври 1920 г.

Французите решават да разделят поверените им територии на две републики (1920 г.), а именно Ливан и Сирия.

Корените на съвременния Ливан

Когато независимостта не носи само свобода

На 3 март 1946 г. френското и ливанското правителство най-накрая подписаха споразумения относно условията за напускане. През април 1947 г., когато последните френски войски напуснаха Ливан, независимият статут на Ливан като суверенна държава бе окончателно установен. Престоят на французите се усложнява главно от вещно-правния въпрос за национализацията на железниците и електроцентралите, който беше в ръцете на френската столица. Франция използва военното си присъствие, за да възстанови „компенсацията“, поискана от френските компании. През февруари 1947 г. британското правителство призна, че не е в състояние да разреши палестинския проблем самостоятелно и обяви, че ще „върне“ мандата над Палестина на ООН. Палестинският въпрос се превърна в един от основните определящи фактори за развитието в целия Близък изток в бъдеще. След като получи независимост, Ливан насочи своята политика към укрепване на връзките си с арабските страни, които се стреми да допълни силните връзки със западните страни. В първата арабо-израелска война Ливан се присъедини към арабската коалиция, но Израел защити своята независимост и усилията на Ливан да се отърве от "палестинския синдром" се провали ...

Втората гражданска война избухва през април 1975 г. Коалиции от мюсюлмани и християнски фалангисти застават срещу нея. Боевете постепенно ескалираха и след една година борба, имиджът на страната се промени коренно. Централното правителство на Бейрут е загубило властта си, столицата се е превърнала в развалини и страната отново е била обект на чужда намеса. Този път сирийски войски влязоха в Ливан (май 1976 г.), обвинявайки ливанското правителство, че участва в „чужд антипалестински заговор“ и окупира повече от половината от страната. Гражданската война продължи и беше прекъсната само от поредица от буйства и отново боеве. Според наличните данни, около 30 000 души са били убити и десетки хиляди други ранени през първата година на боевете. Около 300 000 души са напуснали домовете си. Страната беше вътрешно разделена на анклави под управлението на религиозните администрации. Шиитите, които междувременно се превърнаха в най-голямата мюсюлманска общност в Ливан, най-много засилиха своите позиции. Ерозията на централната власт и общият хаос предотвратиха всички опити за политическо помирение. Сирия запази решаващото си влияние в страната, главно чрез военната окупация на северните и централни ливански райони в източната част на страната.

Ливан под влиянието на Сирия

Ключът е Палестина

Въпреки относителния мир в страната проблемите продължават. Дългосрочната безработица от 20% и продължаващите терористични атаки обезкуражават потенциалните инвеститори и туристи. Известен оптимизъм е предвещан от спада на инфлацията и устойчив, няколко процента икономически растеж през последното десетилетие. ООН също се опита да допринесе за стабилизацията, като представи план за граничен план с Израел пред ливанското правителство през 2000 г. (което междувременно напусна южната ливанска гранична зона). Външно ливанският суверенитет в региона беше възстановен, но факт беше, че Хизбула пое инициативата в региона. Освен това от март 2001 г. в ливанско-израелските отношения се наблюдава охлаждане, след като спорът за водните извори и сушата беше добавен към проблема с тероризма. По-конкретно, критиките на Израел, че ливанското местно правителство в граничната зона на Уазани неправилно експлоатира, увеличиха черпежите за питейна вода от едноименния извор Вазани, като по този начин намаляха притока към Израел. Подобна жалба беше подадена от ливанския външен министър Буаиз заради премахването на земята от границата на Израел.

Парламентарните избори в страната през 2000 г. доведоха до промяна в състава на Националното събрание и възстановиха на поста министър-председателя Рафик ал Харири, който също беше на поста през 1992-1998 г. В изборите взеха участие и хората от двете южни ливански провинции, където предизборният процес не се е провеждал от 1972 г. (които са се прочули като общ кандидат Амал-Хизбула). През първата половина на 2003 г. министър-председателят Харири преформира правителството и защити позицията си, която предложи на Народното събрание поради политическа нестабилност.

Изявленията на американските официални лица за подкрепата на Сирия за глобалния тероризъм отзвучаха и тук, което доведе до горчивия факт, че ако САЩ не принудят Израел да се справи с палестинския проблем, тероризмът и жертвите ще останат част от ливанското ежедневие за дълго време.

[1] Лексикон на държавите 2003. Прага: Фортуна Принт, 2002.

[2] Плечанова, Б. - Фидлер, Дж.: Глави от историята на международните отношения 1941-1945, Прага 1997.

[3] Луис, Б.: История на Близкия изток. Nakl. Lidové noviny: издание Dějiny státú

[4] Gombár, E.: Левантски държави и ислямистки организации. В: Международни отношения 3/2002, стр.90-97