Казват, че когато пишем за нещо, което много ни притеснява или от какво се страхуваме най-много. ще ни олекне.

въпреки

Тя седна на леглото, усещайки гъделичкаща струйка студена пот, която се стичаше по гърба й. Напразно се опитваше да си припомни в главата си цялостна картина на онова, което бе измъчвало съзнанието й преди малко. Мечтателният сън изчезна като пара, излизаща от устата му в онази мразовита ноемврийска сутрин. Чувстваше се така, сякаш е остаряла поне десет години през последните няколко часа сън. Със своите замръзнали крака тя почувства джапанки наблизо и с размазан поглед се опита да се съсредоточи върху четирите цифри, светещи някъде зад огромната бъркотия на бюрото. 5:48. Алармата й беше включена в шест и половина. Знаеше, че ако се събуди по-малко от четвърт час по-рано от обикновено, няма да може да заспи отново. Тя щеше да лежи в леглото без нужда, мислейки за голямата администрация, която ще трябва да погледне отново след няколко минути. До нощта тя седеше над купчина хартии, които бе донесла у дома от работа, но на сутринта беше уморена и реши, че вероятно би била по-мъдра, ако даде на тялото си поне кратка почивка.

Тя се изправи, запали малка светлина и избърса очите си със суха, вкаменена ръка. Тя отслабна невероятно през последните месеци. Майка й я упрекна, че все повече прилича на закачалка за дрехи, отколкото млада, 27-годишна жена, която от няколко години се бори между работата и реалния живот, живееща във време, когато все още вярваше в мечтите и детските идеали. Когато беше в гимназията, тя копнееше най-вече да стане лекар, да има съпруг, който да я търпи синьо от небето и две здрави, умни деца. Момичето щяло да отиде до пианото и цигулката, а момчето да играе футбол. Като баща си. През лятото щяха да отидат заедно до морето и да прекарват зимните вечери пред камината в алпийската хижа. Кучето им, златокос ретривър, щеше да ходи навсякъде с тях.

Не напразно се казва: човек се променя, Господ Бог се променя. Реалността е на километри от това, за което някога е мечтало наивното момиче. Не че никога не беше срещала принц на бял кон, с когото толкова подробно мечтаеше за нейното напълно щастливо бъдеще. Напротив. Но съдбата по някаква неразбираема причина не искаше да й бъде дадено това щастие.

Тя се скиташе из тъмния, студен апартамент, докато не се натъкна на банята. Погледът й падна към голямото огледало над мивката. Преди тя прекарваше много време в тази стая. Тя се погрижи много повече за себе си, отколкото сега. Беше добре известно, че тя винаги прави най-доброто впечатление на мъжете. Днес някой друг я гледаше зад купчина стъкло. Очите й бяха вечно зачервени от безкрайния поглед на монитора, бузите й бяха хлътнали, а най-голямата й гордост, дългата й гарванова коса, загуби естествения си блясък през последните години. Но не само отвън сигнализираше, че нещо не е наред с нея. Все едно напоследък тя се затвори. Тя насочи вниманието си към работата и всичко останало от време на време престана да съществува за нея. Приятели, които случайно я срещнаха на улицата, защото тя нямаше време да поклати глава със съжаление при вечерни конфитюри или да седне на кафе. Отдавна не беше купила нищо, въпреки че не й липсваха пари. Тя не се е изгубила във фитнес центъра или фризьора цяла вечност. Тя прекарваше цялото си време в студиото или сама в апартамент на последния етаж с изглед към осветения град, където живееше няколко години, но въпреки това се чувстваше изгубена и самотна.

Тя изплакна лицето си, посегна към четката за зъби и накрая завърза косата си на импровизиран възел. Не й харесваше, когато полетяха пред очите й на работа. Побърка я, когато все още трябваше да ги постави зад ухото си, докато рисуваше, а те не и не оставаха на мястото си. Тя беше успешен архитект и в същото време икономист или адвокат за собствена употреба. Тя говореше свободно четири езика и имаше вроден талант за създаване на нови контакти.

В продължение на четири години тя създаваше своя живот, смело носеше кръста си и се опитваше да излезе с други идеи чрез работа. Изминаха точно четири години, откакто тя загуби най-обичания човек в живота си досега. Любов, която идва веднъж в живота и оставя след себе си непоправим спусък.

Беше мразовито есенно утро, точно такова. Спомня си деня, сякаш беше точно вчера. Тя отвори очи и първото нещо, което почувства, беше топлината на мъжа до нея. На пръв поглед красивият, малко по-възрастен мъж, все още потънал дълбоко в мечтите си, идеално се хармонизира с лъчезарното й лице и малките пламъчета в тъмните му очи. Те се срещнаха, когато тя все още работеше във фирма, в която работеше по времето, когато беше на седемнадесет. Той беше същият работохолик, който се бе превърнал в нея с течение на времето, но за разлика от нея имаше причина да се радва. Беше неочаквано, любовта им пламна толкова внезапно, че дори още не го осъзнаха, а хората им вече питаха за датата на сватбата. Безглаво се хвърлиха в страстна връзка, пълна с хармония и разбирателство. Още от първия момент те планираха общото си бъдеще.

Кой каза, че нещастието не отива в планините, а в хората? Няма по-голяма скръб от загубата на любим човек, без който човек не може да си представи живота си. Защо трябваше да му се случи? Защо не ме чака някой или някой, който е у дома и който вече е преживял част от същата година? Задаваме си въпрос, но знаем, че отговорът остава завинаги скрит някъде в мъдрата вселена. С годините човек свиква с факта, че животът изобщо не е честен. Че това, което той най-много желае, често се оказва съвсем различно и той няма друг избор, освен да гледа безделно, докато светът се втурва точно пред очите му, и той усеща някъде в дълбините на сърцето си, че се стреми към погибел.

Не беше лесно, особено не в началото. Когато тази вечер звънна телефонът и тя някак усети, че нещо не е наред, тя не вярваше, че нещо наистина може да му се случи. В края на краищата той беше опитен, той буквално израсна в планината, така че защо трябва да се държат с него толкова жестоко и да не му дават никакъв шанс да се бие? Животът изобщо не е честен! И ние просто вървим глупаво и продължаваме да повтаряме: всичко има смисъл! Въобще не. В крайна сметка какъв е смисълът да загубите най-близкия човек без никакво предупреждение?

Върна се в стаята, изключи лампата и вдигна щората, за да пусне първите лъчи от началото на деня. След това тя запали свещ недалеч от голяма снимка в рамка, стояща на специален рафт, и се захвана за работа. Тя не искаше да забрави. Вече беше разбрала, че човек, който веднъж е срещнал съдбоносната си любов, няма да я забрави до смъртта. Но тя не можеше да й позволи с тъга да вземе малкото, за което все още беше готова да живее. Тя отвори долното чекмедже на масата и започна да рови из нея. След малко нервно изхвърляне на хартии и дребни предмети тя извади малка книжка. Това беше обширна, ръчно вързана стихосбирка с плик на корицата: „Любовта, която се ражда внезапно, се лекува най-дълго“.