Интервю с Янка Жампачова, която със собствената си история се опитва да разпространи общественото съзнание за анорексията.

главата

Запазването на промените не бе успешно. Опитайте да влезете отново и опитайте отново.

Ако проблемите продължават, моля, свържете се с администратора.

Възникна грешка

Ако проблемите продължават, моля, свържете се с администратора.

Янка Жампачова е 18-годишна гимназистка в Глоховец, но въпреки младата си възраст, тя може да послужи като вдъхновение за много млади хора, които понякога са изпадали в подобна ситуация като нея.

Янка се бори с анорексията от шестгодишна възраст, което й засегна огромна част от краткия живот. Тя започва да отказва храна от ранна възраст и това има сериозни психологически и физически последици за живота ѝ.

Янка обаче реши да говори открито за своята история и през юни дори планира да направи филм за пътуването си, за да помогне на други хора, които също искат да преодолеят това сериозно психично заболяване.

Сега ви предлагаме честно признание на млад борец с анорексия, който ни отговори без колебание на всички въпроси, които понякога ни интересуваха да живеем с анорексия.

Кога започнаха проблемите ви с храненето?

Всичко започна, когато бях на 6 години. Започна, когато страшно много хора от семейството ми казаха колко съм пълничка, каква топка бях. Те не го имаха предвид лошо, но мозъкът ми го прие, за да предпочитат хората да отслабна. Така че за първи път спрях да ям, когато бях на 6 години.

Родителите ти веднага забелязаха, че нещо не е наред с теб?

Тъй като по това време бях единствено дете, разбира се, родителите ми забелязаха всички промени и майка ми осъзна, че нещо не е наред с мен. След два месеца тя ме заведе при личния лекар и каза, че родителите ми трябва да ме заведат в магазина и да ми купят всичко, което искам. Така се хранех отново, защото ми беше позволено да ям и сладкиши.

Преди да си легна и да осъзная колко съм гладен и колко ме боли корема, бях наистина щастлив и мотивиран да не ям.

Така че през тези 12 години сте имали периоди, когато сте се хранили нормално?

Да. Първо започна, когато бях на 6 години, а след това отново на 10 години, тъй като отново имаше забележки по отношение на теглото ми. Мислех, че моите съученици ще ме предпочитат, ако съм по-беден. По това време лекарят разбра, че имам фобия от задавяне с храна, така че в началото обяснихме, че спрях да се храня така. Оттам обаче се превърна в по-сериозни психически проблеми.

И така, тормозът от съученици доведе ли до това? Не бих обвинявал тормоза, вместо да си оправя някои бележки в главата. Например, спомням си, че някой ми каза, че това, което имам по корем, прилича на плувно колело. Аз също не бях популярно дете и си мислех, че ще получа внимание, като отслабна и ме похвали за това. Когато обаче бях наистина болен, хората ме подкрепяха и ме насърчаваха да го победя.

Кога започнахте да усещате първите ефекти на анорексията?

Когато бях на 10, бях ужасно общителен. Можех да говоря с всеки, дори с непознати, без да знам за какво говорят. Когато обаче спрях да ям, станах голям интроверт. Изобщо не излизах, нямах приятели и щом се прибрах, се затворих в една стая. Започнах да лъжа майка си, че съм ял обяд или десет, които раздадох на съучениците си. Затова исках да я избягвам колкото е възможно повече, затова се затворих в една стая с мислите си.

Отидох при психиатърката и й се засмях в лицето. Досаждах и на останалите. Ако ми казваха, че имам проблем и имам нещо общо с тях, аз им казвах, че съм доволен от себе си.

Как се принудихте да не ядете? Не беше гладна?

Беше интересно, че когато започнах да изпитвам глад, това ме направи толкова щастлива, че ме насърчи да не ям отново. Преди да си легна и да осъзная колко съм гладен и колко ме боли корема, бях наистина щастлив и мотивиран да не ям. Всъщност предположих, че тъй като ме боли корема, бях беден. Преди имах тежест в стаята, където тежех по 15 пъти на ден.

Какво беше вашето отношение към храната? И вие го мразехте?

Бих казал, че е страшно иронично, защото когато ми беше най-зле, започнах да готвя. Отидохме в магазина и купихме толкова много съставки и сготвихме толкова много, че просто ядох цял ден.

Сготвих, натоварих го за майка си и гледах как е. Докато го гледах, имах чувството, че сам го ям, но без тези калории. Дори създадох свой собствен дневник с рецепти, където ги изрязвах от хранителни списания, които също купих.

Като анорексик всъщност се храних цял ден и това ме радваше. Всичко беше свързано с храната и засега мога да готвя и пека и ми е приятно. Затова беше интересно колко много любов има анорексикът към храната.

И освен социална изолация, имали ли сте някакви последици за здравето поради анорексия? Преди играех хандбал, но трябваше да спра, защото започна да натъртва от нищото. Отидох на лекар с него и тя разбра, че имам няколко хиляди по-малко тромбоцити, отколкото би трябвало да има средният човек. Затова ми забраниха да играя хандбал, защото ако топката ме удари силно, можех да кървя вътрешно. Косата ми също започна да пада бързо и когато бях на 13, менструацията ми спря за 8 месеца.

Когато за първи път разбрахте какво се случва с вас, беше анорексия?

Когато бях на 13, майка ми ме заведе за първи път на психиатър, защото дотогава единственото обяснение беше защо не се страхувах просто от задушаване. Започнахме да се справяме с това при психолог, но когато продължих да отслабвам, тя ме препоръча на психиатър.

Така че повратният момент настъпи, когато влязох в психиатрията и те разбраха, че това не е фобия, а анорексия. Първото нещо, което психиатърът каза, беше, че искат да ме задържат там. Те не искаха да бъда без надзор, защото наистина бях критично изтощен.

Майка ми обаче подписа обрат, тъй като клиниката не беше специализирана само за хранителни разстройства, но щях да бъда затворен с хора с различни психични проблеми.

Тогава започнахме да търсим различни други решения и разбрахме дали има специализирани устройства за точно тези проблеми. Най-близките болници обаче бяха някъде близо до Прага и Австрия, но майка ми не искаше да съм толкова далеч от близките.

Накрая намерихме психиатър в Братислава, който се занимаваше с хора с подобни проблеми. Така отидох там за една година.

Какво се случи, след като се прибрахте от психиатър?