Отивах в магазин за обувки, за да си купя дълго търсени обувки. Измъкнах две хиляди от тайното скривалище и щях да тръгна, когато телефонът иззвъня. Моята приятелка Мая се обади. Все още се познаваме от училище и сме нещо като плачеща върба. Казах си, че половин час няма да ме задържи толкова дълго. Сварих вода за кафе. Мая пристигна, чух нейните проблеми. Всъщност, този половин час беше достатъчен за интервю и кафе.

новото

Придружих я и накрая и аз отпаднах. Всъщност исках да отида: парите, които бях приготвил, бяха изчезнали! Търсих ги навсякъде, дори в банята и хладилника. Нищо. Нямаше смисъл да излизам без пари. Седнах на един стол, мечтата ми за нови обувки избледняваше. Но къде отиват тези сметки? Веднага ме обзе страшно подозрение. Мая трябваше да ги вземе! Все пак никой друг не беше тук. Изпотих се от абсурдната идея. Реалността обаче беше безмилостна, трябваше да е така.

Почувствах гняв, разочарование, тъга. Всъщност дори не обвинявах парите. Загубих доверие в приятелката си. В крайна сметка просто не й го давам! Изтичах до телефона. И ето, не виждам. Близо до апарата има две хиляди души. Явно ги сложих там, когато Мая се обади. Всичко лошо изчезна, зарадвах се. Не защото бяха намерени пари, а защото не бях разочарован от приятеля си.