Театър Арена • Вилиам Климачек: Д-р Густав Хусак. Президентски затворник, президент на затворници • Драматургия: Мартин Кубран • Сцена: Том Килър • Костюми: Мария Хавран • Видеопроекция: Петер Керекес и Марек Шулик • Маски: Юрай Штайнер • Актьорски състав: Еми
Театър „Арена“ • Вилиам Климачек: Д-р Густав Хусак. Затворник на президенти, президент на затворници • Драматургия: Мартин Кубран • Сцена: Том Килър • Костюми: Мария Хавран • Видеопрожекция: Петер Керекеш и Марек Шулик • Маски: Юрай Щайнер • В ролите: Емил Хорват, Ян Галлович, Мариан Превендарчик, Детски хор SRo • Премиера на 16 и 23 октомври 2006 г.
Густав Хусак - неразделен ДКП, малък и краткотраен обект на социализма, на който режисьорите определиха пробивния номер 3848. Театър Арена предложи на своите зрители като друга част от цикъла на „неясния живот“ на нашите държавници. Хусак е свързан с Тис, доведен в театъра от режисьора Растислав Балек, не само съдбата на затворника, но и отговорността за живота на мнозина. Освен това и двамата се кредитираха, че не са толкова зле, колкото биха могли да бъдат под тяхно ръководство. Мисленето в статистически числа е едно от проклятията на политиката.
Самонанасянето на театралната Тиса в килията беше прекъснато в един момент от радостни обикновени хора, които веднага станаха изгнаници с жълта звезда на гърдите. Хусак също е практически сам на сцената. Монодрамите са в тенденция, поставянето на сцени от историята би било по-взискателно по отношение на авторство, финанси и постановка, с по-голям риск от баналност и непрозрачност.
Неориентирани пионери
Само неориентирани пионери понякога нахлуват в социалистическата култура. Жалко, че режисьорите не биха могли без този най-банален символ на социализма, въпреки че младежта във втората част уместно илюстрира поколението на т.нар. Децата на Хусак се раждат в ерата на щедри детски надбавки и новобрачни заеми. Климачков Хусак представя своите политически мемоари. Той е точно толкова честен, колкото можем да бъдем в книга за нашата кариера. Мненията му не се превеждат от други възгледи, зрителят сам трябва да се погрижи за конфронтацията с реалността.
Историята на бъдещия генерален секретар на партията започва с пазарлъци за размера на субаренда в къщата на Хана Грегорова. Текстът вече не спира нито до драматично примамливата ляво-лява авангардна авангарда, нито до класовата борба по словашки начин, където пазачите и комунистите пият заедно вечер. Климачек работи както с убеждението на млад комунист, така и с дадения факт, не търси по-дълбоко защо не е разтърсен от вярата на Хусак нито от гледката на масовите гробове в Катин, затвора или социалистическата реалност.
Тъжен самотен човек
В първата част имаме двете на Хусак, но не можем да говорим за един вид алтер его. Ян Галлович и Мариан Превендарчик на практика само се редуваха в разказа, те го направиха прилично, но без много взаимно взаимодействие.
Във втората част Емил Хорват, в отлична маска на Юрай Щайнер, също се справи. И страхотно. На пръв поглед изглежда, че поверяването на характера на политик с твърдо лице на актьор, известен със своята емоция, би било грешка. Въпреки че Хорват умишлено имитира Хусак за момент, той успя да избегне повърхностно представяне. Неговата Гъска е преди всичко тъжен, самотен човек.
Съвършено автентичната среда на сценографа Том Килър обаче се измести в постановката само в отделни моменти, когато например Хусак издърпа бюрото на високоговорителя зад себе си на струна от микрофон. Метафората на механизма, който успя да смаже всичко, отново беше преса за ябълки, която излезе на сцената със зловещата влакова композиция, насочена към концентрационните лагери.
Той беше чудовище на Шекспир?
В крайна сметка Хусак затвори залата на комунизма отвътре и след това, не особено щастлив, премина през екрана, на който бяха прожектирани неповторимите новогодишни речи на Хусак. Именно в измерението на сюрреализма, емоционалността и театралността продукцията остана донякъде длъжна на публиката. Тя обаче успя да задържи вниманието си, без да се спуска в сферата на баналната гротеска.
В едно от интервютата Вилиам Климачек заяви, че не е написал пиеса за човешкото лице на властен човек, а за неговата обществена и политическа дейност. В края на това театрално начинание той всъщност не беше човек, а по-скоро „мъртъв политик, оставящ само речи“.
Характерно за нашето неразрешено отношение към темата е, че авторът е счел за необходимо да заяви в бюлетина, че се е опитал да коментира автентични цитати само минимално, дори и да не е съгласен с тях. Ако очаквахме подобно съгласие от авторите, Шекспир би бил най-лошото чудовище в историята. Но писането за мъртво вещество само за 15 години винаги е предизвикателно и смело.
Но може би един по-дълбок поглед в очите, които останаха скрити зад дебели очила, можеше да разкаже повече за пионерите, отгледани под яркото слънце, които не бяха просто невинни жертви. Всичко останало е, както звучи в играта, само история.