Ян и Милан Филипски от Татрите са шампиони на третата година от прочутото състезание на четири етапа
- Текст: Михал Буличка
[email protected] - Снимка: архив на братята Филипини
- Дата: 24 ноември 2019 г.
Те не са толкова известни, но спечелиха титлата от легендарното френско състезание на четири етапа на Пиер Мент през 1988 г. Важното за тенисистите на Уимбълдън е това събитие в Areches Beaufort за ски алпинисти. Словаците Галфи, Личи, Лайтнер, Тризна и Мадай застанаха на подиума. Но само братята Ян и Милан Филипски и в женската категория Татяна Москова и Яна Хечкова - Мадахова достигнаха най-високо.
Ареши-Бофорт 1988. Третата година на Пиер Мент. Какво ще запомните след години?
Мина много време, 31 години. Както и да е, страхотно преживяване. Вече не си спомням как разбрахме за състезанието на Пиер Мен. По това време в началото бяхме двамата - единствените словаци. Всеки от четирите етапа измерваше 35 до 40 километра, бяхме на писта от 4 до 5 часа. По това време това беше съвсем различно състезание, отколкото по това време, беше много по-предизвикателно.
Множество етапи елиминират случайни победители. Трябваше да спечелиш победата. Какви бяха параметрите на отделните етапи по това време?
Днес пистите са подобни на тези, когато има промяна, главно поради текущите снежни условия или опасност от лавина. Спомням си инцидент миналата година. По време на 3-ти етап лавина покри един от организаторите. След съгласието на състезателите беше взето решение последният 4-ти етап да отиде в чест на убития организатор на състезанието, без да се измерва времето. Не всички обаче разбраха това и продължиха да се състезават ... Така че трябваше да се включим в състезанието и дори по-късно многократни победители Пиер Мента, Греко и Мералди, за да запазим позициите си.
Ще си спомните как се е развивал редът и кога сте решили победата си?
Спомням си, че бяхме начело от самото начало. На третия ден преднината ни се изкачи до 20 минути. По време на последното дълго изкачване обаче ми свърши силата. Брат ми беше добре, така че ме взехте на въже и ние защитихме преднината и на финалния етап вече поддържахме първенството. По това време нашата братска помощ имаше голям отзвук. Хеликоптер непрекъснато ни летеше, заснемайки дълго време как брат ми ме завърза за въже и ме повлече към върха на последното изкачване. По-късно в местен вестник е публикувана статия, озаглавена „Баладата за Джон и Милано от Филипините“.
През 1988 г. дойдохте във Франция за 3-тата година на състезанието. Първите две години бяха доминирани в десетката изключително от френски конкуренти. Вие спечелихте от първия опит. Година по-късно бяхте втори. И до днес вие сте единственият победител от неалпийска държава. Гледали ли сте някога на Пиер Мента като на зрител?
Когато се проведе 20-тата година на Пиер Мента, организаторите поканиха всички предишни победители. Те се свързаха и ни поканиха чрез френското посолство в Словакия. На тържествената церемония те представиха всички победители на зрителите. И двамата бяхме трогнати, получихме може би най-големите аплодисменти. Може би тогава осъзнахме през годините колко важна беше нашата победа.
Парадоксално е, че най-известното състезание имаше толкова проста, обикновена чаша, когато гледах вчера, това е може би най-незабележимата купа в моята колекция от трофеи. Но това е най-ценният трофей.
Да се върнем ли в началото? Как всъщност се впуснахте в ски алпинизма?
Ходих в ски гимназията в Kežmarok, моите съученици бяха Robo Gálfy и Timotej Zuzula в началното училище, но също и в Kežmarok. През 1975 г., в дипломната си година, завърших първото си състезание по алпинизъм в Рохаче - „Мини ралито на Рохаче“, което вероятно беше предшественикът на днешните „Странични страни на Западните Татри“. Въпреки че това състезание не беше успешно за мен, моята кариера в ски алпинизма, която продължи 10 години, започна тук.
Колко различно е тогава състезанието от днешното?
В началото това беше спорт, който се практикуваше от хора от планинската служба и алпинисти, тренираше се спонтанно без никаква система, без треньори, чисто интуитивен.
В наше време доминира система от състезания, наречени ралита. Това беше доста сложна система. Имаше определен срок за всеки етап, в който беше необходимо завършване на етапа, след надвишаване на лимита, бяха добавени наказателни минути или точки, всъщност дори не помня това. По време на етапа времевите изпитания бяха нагоре с продължителност от 20-30 минути, но също така и огромен слалом за времето. И след като преброи времената, така се получи победителят в състезанието.
Огромният слалом, разбира се, се караше на открит и неподготвен терен, а след това карахме обикновени ски спускане, които не бяха толкова лесни на хартия, колкото днес. Така че качеството на ски имаше ефект върху резултата в слалома, което беше много важно за общия резултат в състезанието. Това означаваше, че по това време не наблягаме толкова на теглото на ските, колкото правим днес. Огромният слалом се караше в двойка, която беше вързана за въже и от днешна гледна точка беше наистина интересно как се развива тази техника. Тъй като в началото се задвижваше практически по цялата дължина на въжето, докато по-късно се задвижваше на практически късо въже.
По онова време състезанието по ски алпинизъм беше в началото, тогава имаше специална диета и някаква друга регенерация освен съня.?
Когато си спомням каква храна консумирахме по това време, не е за вярване, че успяхме да правим такива изпълнения. Набутахме един в друг онова, което беше по това време, студени разфасовки, особено много шунка, бекон, алпинизъм, определено малко шоколад, защото сметнахме, че е най-добрият. Днес това ме прави наистина смешно, защото това няма нищо общо с оптималната диета на спортистите, както го познаваме днес.
Какво ви мотивира да се състезавате?
На първите състезания се срещнахме с най-добрите словашки алпийски скиори по това време, които бяха имена като Павол Райтар, Мариан Тонкович, Йожко Гюртлер. За нас по това време големите имена на словашкия ски алпинизъм. С течение на времето бяхме номинирани за първите чуждестранни състезания в Италия и след това някак си отиде от само себе си. По това време първите успехи ни мотивираха, както всеки спортист, към още по-голям тренировъчен дрейф. Хареса ни, че постепенно изградихме уважение в чужбина и на практика във всяко състезание в чужбина беше немислимо да бъдем поставени извън подиума. Това беше първият аспект. И в онези дни беше почти невъзможно да се пътува на „запад“. И просто възможността да опозная света зад Желязната завеса беше втората голяма мотивация.
Колко пъти за сезон сте успели да се състезавате в чужбина?
Бяхме номинирани от алпинистката асоциация за състезания в чужбина. Ръководител на националния отбор беше Павол Раджтар. През сезона успяхме да участваме в състезания в Италия средно 5 пъти, освен това беше необходимо да завършим вътрешни състезания. Пътувахме до т.нар „Валутно обещание“, което ни позволи да купуваме валута, например 25 долара. Това, разбира се, не беше достатъчно, така че по това време, както обикновено, навсякъде се търсеха валути.
Тренирали сте усилено, полупрофесионално или само в свободното си време, след работа?
Ние тренирахме най-добре по време на университетското си обучение. Благодарение на това, че съм представител, имах индивидуален план за обучение през цялото ми обучение, което беше наистина страхотно. И тренирахме много усилено, почти ежедневно. Тренирахме интензивно не само скоростна издръжливост, но и изпитания във времето. Занимавах се с икономика и имах доста време. За брат му, който учи медицина, беше много по-трудно, а индивидуалният план за обучение беше основно безполезен, тъй като следването му не му позволяваше да не посещава учебни лекции и упражнения. От днешна гледна точка, когато познавам малко по-добре принципите на тренировка, дори не искам да вярвам, че с нашата спонтанност постигнахме постигнатото от нас представяне. Имаше и седмици, през които бягах четири пъти до Славковски щит, което вероятно не беше добро от гледна точка на обучението, може би по-скоро контрапродуктивно. Тренирахме сами, без никакъв треньорски надзор, мислехме, че ако вечер легнем мъртви в леглото, сме тренирали добре ...