Дял

Бяла роза, Шварцвалд от издателство "Икар" не е класически военен роман, а по-скоро сочи към последиците от времето, към поведението на хората, морала и корупцията. Показва страх, безпомощност, несправедливост. но и чиста човечност, любов и надежда.

Оказваме се през 1943 г. Преди да дойде Хитлер на власт, хижата на семейство Гербер е място за радост и семейно благополучие. Сега, когато Шварцвалд е покрит с грубо снежно покривало, противникът на фашисткия режим Франк Гербер се чувства самотен и отчаян. Вълна на жестокост обхвана родината й, която отне близките й и смисъла на живота.
Но всичко се променя, когато в снега се появи пилот с униформа на Луфтвафе. Мъжът е ранен, в безсъзнание и до него лежи парашут. Франка е обучена медицинска сестра, така че въпреки противопоставянето й на режима, тя е завлечена в самотна вила в планината.

Тя хвана глезена на мъжа с едната си ръка и пъхна другата ръка под крака му, за да почувства костта. Тя беше счупена на няколко сантиметра под коляното. Би било идеално, ако костта му беше фиксирана веднага след като тя я намери, но след това тя се зае с по-важни неща. Тя силно дръпна глезена, за да оправи костта под кожата. Лицето на мъжа се изкриви от болка. Когато костта дойде на мястото си, тя взе две клони и ги завърза от двете страни с въже, което беше подготвила преди това.

Въпреки това, Франк скоро разбира, че мъжът не е този, за когото се представя, и започва да търси истинската си самоличност. Между тях се създава крехка връзка, един вид съюз и те трябва да избягат от гестапото, което имат в петите.

роза

Това е история, която със сигурност ще ви влезе под кожата - Бяла роза, черна гора. Авторът е ирландският автор Оуен Демпси.

Истински човешка и трогателна история, в която не липсват страдания, но със сигурност не са оригинални и такива, които играят на емоции, както виждаме при някои други автори. И най-красивото е изобразяването на герои, които са далеч от черно и бяло, както е в реалния живот.

Прочетете новината Бяла роза, Шварцвалд:

Планини Шварцвалд, югозападна Германия, декември 1943 г.

Ако ще умре, нека е точно тук. На мястото, където някога е познавала всяка поляна, всяко дърво и всяка долина, където всяка скала е имала името си, където местата за срещи са били описани на таен език, така че възрастните да не ги разбират. На мястото на бълбукащи планински потоци, блестящи на лятното слънце като лъскава стомана. Преди се чувстваше в безопасност тук. Но сега това място изглеждаше отровено, разрушено и цялата му красота и чистота се задушаваха.

По земята имаше дебело снежно одеяло, разстилащо се във всички посоки, докъдето стигаше окото. Тя затвори очи и спря за момент. Бързото й дишане и дивият пулс бяха заглушени само от рева на вятъра и пращенето на клони под дебел слой сняг. Нощното небе се изви над главата. Тя отново тръгна. Сняг хвърли под краката й. Кое място би било най-подходящо? Кой ще я намери? С ужас си представяше, че деца, играещи в снега, ще ударят тялото й. Сълза се търкулна по ъгъла на окото ѝ от ъгъла на окото. Продължаваше да върви.

Валеше по-силен сняг, затова тя покри лицето си с шал. Може би елементите ще го вземат. С благодарност би приветствала такъв край - да се върне в обятията на природата, която толкова обича. Защо все още блуждае през снега? Какъв е неговият смисъл? Време е да сложим край на всичко, да прекратим тази агония. Тя бръкна в джоба си и усети гладкия метал на стария револвер на баща си през ръкавицата си.

Не, не още. Продължаваше да върви. Той никога повече няма да види любимия си чат. Те никога повече няма да видят нищо и никого. Той никога няма да разбере как ще завърши войната, няма да преживее падението на националсоциалистите, няма да види лудия да плаща за престъпленията си. Спомни си за Ханс, милото му лице, истината в очите му, непоклатимата смелост в сърцето му. Тя дори нямаше възможност да го прегърне за последен път, да му каже, че той е причината, поради която тя вярва, че все още има любов в този извратен свят. Те отрязали главата му, хвърлили я в ковчег до тялото му и го погребали до сестра му и най-добрия му приятел.

Валеше силен сняг, но тя продължи да върви, изкачваше се по хълма и с гъста гора в лявата ръка. Очите й бяха свикнали с тъмнината. Изведнъж погледът й привлече тъмно петно ​​в снега на около двеста метра. Когато се приближи, тя видя тяло, свито като носна кърпа в средата на недокосната бяла зона. Не показаха и следа от него. Тялото не се движеше, само парашутът, все още прикрепен към гърба му, пърхаше на вятъра и ближеше снега като жадно животно. Тя инстинктивно се огледа, макар че от дни не бе виждала жива душа. Тя се придвижи внимателно напред и дълбоко вкоренената параноя я накара да възприема всяка сянка и всеки порив на вятъра като смъртоносна опасност. Но нямаше никой надалеч.

Снегът вече беше покрил почти цялото тяло. Тя се приближи до него и отметна парче от лицето му. Тя видя, че е мъж. Очите му бяха затворени. Тя сложи пръст на врата му и усети пулса му. От устата му излизаше бяла пара. Тя се отдръпна от него и се огледа с отчаяна надежда да намери помощ. Но тя беше напълно сама. Най-близката къща й е принадлежала - вила, оставена й от баща й, но е била на повече от три километра. А най-близкото село се намираше на най-малко осем километра, непреодолимо разстояние в дълбок сняг, дори и да беше в съзнание. Тя изтри снега от гърдите му и разкри униформа на Луфтвафе с капитанска значка. Разбира се, той беше един от тях - едно от онези чудовища, които унищожиха страната й и взеха всички, които тя обичаше. Ако тя го остави да умре, кой би разбрал? Тя просто трябва да го остави да лежи тук. Скоро и двамата така или иначе ще бъдат мъртви, само още двама в телата на милиони. Тя отстъпи няколко крачки назад, но краката й спряха да я слушат и докато се съвземе, тя отново се беше наведела над него.

Тя го потупа по бузата и му извика. Клепачите му се повдигнаха, но единственият отговор беше тих стон. Капитанът на Луфтвафе лежеше по гръб, раницата му отдолу, главата висеше назад и ръцете му протегнати. Беше висок, можеше да измери около шестстотин сантиметра и трябваше да тежи веднъж колкото нея. Отчаянието я обзе, докато обмисляше как да го вкара във вилата. Просто беше изключено. Все пак го вдигна и се опита да дръпне, но след няколко метра коленете й се счупиха, тя се подхлъзна и го пусна обратно в снега. Раницата му тежеше поне двадесет килограма, а парашутът - още пет. Тя реши, че засега парашутът може да остане там, където беше, но той трябваше да свали раницата от гърба си. След няколко напразни опита тя успя да откопчи презрамките и да извади раницата си. Гърдите на мъжа потънаха в снега с тих туп.

Тя остави раницата настрана и погледна към небето. Валеше силен сняг. Не им оставаше много време. Тя отново провери пулса му. Сърцето му все още биеше, но докога? С внезапен импулс тя бръкна в джоба му и извади документите. Казваше се Вернер Граф. Той дойде от Берлин. И в портфейла си имаше снимка на жена, вероятно съпруга, с две усмихнати момичета на възраст между три и пет години. Капитан Вернер Граф беше на двадесет и девет години, три години по-възрастен от нея. Тя се вгледа в лицето му и въздъхна дълбоко. Учила се е да помага на другите и точно това е правила преди. И тя можеше да го направи отново, макар и само за няколко часа. Тя върна документите в джоба му и застана зад него. Тя го сграбчи под мишниците и дръпна силно. Горната част на тялото му се измести, но когато краката му се разхлабиха под снежното одеяло, той извика от болка. Очите му все още бяха затворени. Тя го положи отново на земята, заобиколи го и коленичи до него, за да огледа краката му. Тя дръпна разкъсаните си панталони и когато усети стърчаща кост под ръцете си, картира. И двата му крака бяха счупени под коляното. Определено телешките кости, може би пищяла. Ако са правилно фиксирани, те ще се увеличат с времето, но със сигурност не могат да ходят.