- Главна страница
- Каталог на части
- За проекта
- Често задавани въпроси
- Наръчник за дигитайзер
- присъедини се към нас
- Блог на проекта
- Дискусия по проекта
Златният фонд за МСП е създаден в сътрудничество с Института по словашка литература към Словашката академия на науките
RSS изход на произведения на Златния фонд (Повече информация)
Антон Добавка:
Счупени валове
| Харесвате ли тази работа? Гласувайте за него, както вече гласува | 100 | читатели |
На следващия ден, рано вечерта, жандармите доведоха белезниците Петър Тумидай в селото в железарията.
Хората го помнеха. Не много отдавна го виждаха ежедневно.
- Лъже го! Те водят слугата на Кукур!
- Е, това, което той нае на Юра някъде в Спиш ...
- Вари го върни ...
Петър Тумидай не беше техен човек, той не беше един от тях. Не им липсваха. По това време Вари дори не забелязва, че е изчезнал от Шаришски. Те знаеха само това, което бяха чули от Кукуру. Но сега е тук, на ръцете му звънят вериги, трябва да му сложат белезници. Защото го водят обвързан. Може би е ограбил фермата. Хм, Матей никога не го е споменавал. И щеше да е съвсем сигурен. Той би си пожелал щети.
- И откъде го водят? Не сте го виждали отдавна ...
Петър Тумидай вървеше пред жандармите с наведена глава, дрипав и изтощен. Той избягваше натрапчивия поглед на любопитните, но те не избягаха. Намушкаха го като щифтове. Възрастни хора го гледаха два на трима с кръстосани ръце, момичетата тичаха след жандармите и шепнеха най-странната измислица.
Жандармите и Петър Тумидай влязоха в двора на Коперданкин.
- Уви, те отиват с него в Коперданке ...
- За Бога! Които отново имат?
- Поне биха могли да оставят това бедно същество на мира ...
Хората чакаха жандармите с Петър Тумидай да отидат в Кукур. Това би било естествено. Но в Сарис цялата природа започна да се превръща в рубин.
Бедната вдовица беше само кост и кожа. Петър се стресна от нея. Окачи глава още по-голяма и потръпна. Тъп поглед в очите му, напоени право в глинения под. По-скоро би се откъснал и избягал.
Когато Коперник видя жандармите, посочи пейката, за да седнат, и започна да плаче заседнал.
- Пак дойдохме за тези пари, лельо ... - започна разговорът Нойшъл. - Не плачи ... Само за кратко, бъди доволна, лельо ...
- О, Боже ... Ами аз? Те са само за грях. Сине, ако се върна ... Сине ...
Трудно е да се даде задоволителен отговор на такъв въпрос за жандарма. Как ще ти го върнат, Божие създание, когато той е беден? Мъртвите да възкресят жандармите. Нойшл не обичал да отваря частично зараснала рана, но се преборил, защото видял, че търсенето на истината е по-важно от съображенията за окървавено сърце.
- Виж, лельо - измисли се той. - Синът ви е мъртъв. Няма да го възкресим. Нека не пречим на стаята му. Нека вместо това изпълним дълга. Ще намерим убиеца на Грегор и ще го заведем в съда. Убийците принадлежат към подземието ... Помогнете ни, лельо ... Където има грях, трябва да има наказание, покаяние.
Коперник кимна, но не се сети за убиеца. Тя няма да облекчи, като осъди убиеца. Мислите й я довеждаха до съзнанието на Грегор. От топлите спомени отново започнаха да текат сълзи. Като грах. Топло. Звънене.
Когато тя се успокои малко, жандармите продължиха разследването си.
- Лельо, ти познаваш този човек?
- Видях го, вариа ... С Грегор два пъти.
- Последният път, когато разговаряхте с Грегор, Питър?
- Знам, не след смъртта. Но кажете точно деня.
- Ден преди да умре - измърмори Тумидай.
- За какво говорихте?
Когато Тумидай не отговори, жандармът повтори въпроса. По-силно за интервюирания беше ясно, че няма време за паша.
- Питам за какво говорихте!
Коперник вдигна глава. Тя се втренчи в спомените от нощта, в която говори с Грегор, за да не я съжалява. Това беше, когато Борча Блашкова сънуваше Федор Кушнир и когато тя можеше да посочи на сина си проклятието, което виси върху хората, което плаща повече за звука на златото, отколкото за миризмата и зова на земята.
- Какво каза Грегор?
- Не помня вече! - Питър хвърли рамо.
- Тогава запомни! Нойшъл му извика.
Питър Тумидай се ухили на Коперник, неприятен да срещне погледа й, кимна още веднъж и измърмори:
- Не знам ... Искаше да отиде в Америка ...
Коперник поклати глава, когато чу това.
- Той не искаше да отиде - каза тя почти шепнешком. - Знам, че не искаше да отиде ...
- Обеща ми, че никога няма да ме напусне ...
- Той искаше - не искаше, няма значение сега ... - каза Нойшъл, прекъсвайки тежкия глас на огорчената старица, за да не обърка разследването. - Ще се върнем към това. Сега става въпрос за това как парите са изчезнали от тази къща в деня на смъртта на Грегор. Знаеш ли за това, Питър? Е, нали знаеш?
- Химлсакра! Кажи отново, че не знаеш, така че ще те разкъса!
Петър Тумидай не смееше да се противопостави. Той мълчеше.
- Ами ... Тези пари тогава Грегор бяха изтеглени от банката.
- За мен. На пътя.
Коперник се изправи. Знаейки, че искат да наранят сина й, тя си напомни още веднъж и повтори обещанието на Грегор в съзнанието си и така й хрумна, че трябва да защити паметта за мъртвото дете. Изведнъж се втвърди.
- Не говори и ти! - избърса укорителната си ръка на Питър Тумидай. - Господ Бог ще ви накаже, когато оформите мъртвец. Господа, жандарми, не му вярвайте ...
- За себе си ... По пътя, ако говориш - прекъсна го Нойшъл отново. - Така че за себе си ...
Постоя малко, после се затича по-плътно:
- А откъде взехте парите за пътуването?! Хаа ...
- Джа ... джа ... - изръмжа в Питър. - Имах…
- Ти открадна тези пари от Грегор!
- Не, не - Даде ми ги - Даде ми ги - заекна Петър Тумидай.
- Бой се от Бога, момче! - Коперданка хвърли премереното разкаяние в очите на слугата на Кукур. - Такова нещо за сина ми!
Не изсъхвайки, желаейки сега да претендира за последния коз, той скочи до Петър, хвана го за раменете, разтърси го и извика:
- Погледни ме в очите! Вдигнете глава! - той извика. После го отблъсна. - Подляк!
- Мирис! Убедихте Грегор да изтегли пари от спестовната каса и когато разбра, че ги е изтеглил, той ги прокле и ограби.!
След тези думи Нойшл извади кърпа от джоба си, избърса потното си чело и се стегна до стената, но не сведе очи с Тумидая. Той беше убеден, че жертвата държи здраво в ръцете си, че няма да се измъкне от тях. Просто се чудеше колко още ще се тресе, защитавайки се.
След толкова убедителна сигурност Петър нямаше сили да устои. Той лесно го удари в коленете. Окачи глава. Zmeravel и вкаменелости. И той беше блед като стена. Видя, че жандармите трябва да имат достатъчно доказателства срещу него, когато нападат толкова безразсъдно.
- Уби ли го? Нойшъл го прекъсна след неприятно мълчание. - Без отговор!
Падането на рухналия Тумидая, който по този начин отговори на въпроса за своята - вина, се сгуши в такова настроение, подчертано от дългите ридания на Коперданка.