• Главна страница
  • Каталог на части
  • За проекта
  • Често задавани въпроси
  • Наръчник за дигитайзер
  • присъедини се към нас
  • Блог на проекта
  • Дискусия по проекта

чужда


Златният фонд за МСП е създаден в сътрудничество с Института по словашка литература към Словашката академия на науките



RSS изход на произведения на Златния фонд (Повече информация)

Антон Билек:
За чужда вина

Харесвате ли тази работа? Гласувайте за него, както вече гласува 91 читатели

И над нашите зелени планини, над чистите води тече, внезапно, времето минава, като вълни от чисти Вах. Той изчезва, загива, умира и в смъртта се ражда подмладен, грациозен. И в тихия поток на творението той изпълнява своя дълг като някаква невидима сила. Той погребва стомасите тук, влиза в тях там, лекува ударите, меката острота на страданието и отваря за нещастните очи на нещастниците измамната перспектива на надеждата, цветния лък на поляната през май и цветния като племенник на на запад. А зад измамната, цветна заблуда на надеждата се преследват както сивият човек на стареца, така и първите мечти за румена дева. Всяка уфа, всички чакат. Старостта избледнява, възрастните остаряват и тези, които са били млади, казват на добре познатия подлес: „Ти си израснал, аз съм сив; нека си помогнем, светът се променя. "

И при смяната на тези противници всичко се втурва напред и в битката Азът приема различни форми. Условията се променят, възприятията остаряват и те се раждат отново и отминават с годините, никой не го интересува, всички изглеждат еднообразни, естествено протичащи сами.

Изминаха дванадесет години, след като Белин завърши работата по отмъщението си, която Бартекова сгъна с ръце, Павел изчезна, Бартек падна и падна на колене. Над селото, сякаш черен облак разпери крила, всичко беше спряно, съжалявайки за добрата Боришка и директния Палък. Само в три кръчми имаше веселие. В крайна сметка тези, които бяха най-опасни, бяха ядосани на живота и смъртта и дори последната нишка, която все още можеше да ги обедини - бледият дявол, беше разкъсана, унищожена и направена невъзможна. Сега няма да има кой да застане на пътя им: двамата ще гризат като вълци над плячката си и те като мошеници ще могат да обикалят бедните колиби на нашите планини и да чакат плячката си. Никой няма да ги изплаши: добрата, права, но безсъзнателна плът няма да сгъне сламките им през пътя, те дори ще отидат при тях като заек на раната. Кой не би се зарадвал, кой не би се зарадвал, когато планините отекнаха?!

И все пак скалите и планините на Новоморушов стоят толкова уверено и смело, както преди, както преди. Поляната е пъстра, косите цъфтят и тревата е разпръсната точно както преди век. Изобщо не забелязвайте промените, всичко струва както преди, само кимърът е по-пълен. Тук-там старите кръстове са прашни, но по-новите с изпръсканите панхи се издигат. Стаята се намира тук. Само прости надписи свидетелстват за трансформациите, които човечеството върви към целта си.

Неделя е. На небето, чисто като капка планинска дръжка, слънцето залязва и в поклон над зеленината на острите планини те запалват склона на своето поклонение със запалването на златен потоп. Листата на дърветата шумолеха от деликатес, а в гъвкавите треви и в листенцата на дивата роза беше направен лъскав, пъстър бръмбар за нощен сън. Тук и нагоре цареше мир и натискаше знака на своя характер върху всичко около него.

На камшика, там горе, коленичи стара жена. Слънцето пада върху прегърбената й фигура. Тя се огъва дълбоко към права. Ръцете му са скръстени и той се моли за мира на скъпите мъртви. Сенките на планините вече са засегнали свещеното място и първият зародиш на мрака се разклаща във въздуха. Коленичам, старицата коленичи, докато здрач предсказва вечерта. После става и тръгва тихо към дома. Набръчканото лице отразява болезнени напомняния и тежестта на живота. Тя върви сякаш натъжена от света и се навежда отстрани, изведнъж вижда някой да се среща.

Тя е стара Белинова, майката на Боришка. Който я е видял преди дванадесет години и днес, е зашеметен и би съжалявал за бедните. Фигурата й се прегърби, окото й избледня, лицето й се свлече, а сухите й ръце се разтресеха като раздуто от вятъра трепетлика.

Какво тежко разочарование тя получи нещастно в съдбата: Мозолила, тя спаси, тя страдаше и всичко напразно. Тя си мислеше, че ще има мир в старите дни, че ще се радва на внуците си, внуците си и Господ Бог прецени друго. Тя ходи унила, наранена до дъното на душата си и има защо. Бориска беше погребана половин година след сватбата. Вместо радостта да отиде при най-малките, тя сега отива в гроба си, моли се и плаче, че сърцето й е печално и душата й се разбива.

Разочарованието не само от тази партия я удари. Дори човек, който се чувстваше толкова силен в себе си, че смяташе, че може да се изправи срещу целия свят, беше отегчен, отсечен. Невнимателно той угасва безразлично, живеейки, подкопан е, лъже и колкото е възможно по-лошо, подпухналостта и слабостта го обземат, доколкото може, толкова повече, че стои близо до гроба и нищо няма да му помогне, само черен земя.

Че нито семейството, съседите, една и съща кръв, същата кост, родните им братя страдат, бедните, умствено загиналите, физически нещастните, слабите, никой от тях не се сети. Умно подбраните инструменти на гневните вкусове на ханджиите трябваше да се режат всеки ден, за да не виждат как и какво косят ханджиите и не можеха да осъзнаят, че трябва да се бият помежду си, за да избегнат пиенето и охраната нас. И за радост и удовлетворение на кръчмарите, те изиграха добре своята позиция. Те не виждаха нищо друго освен взаимен гняв и се радваха на онова унижение, загуба и срам, което им донесе в главите! Колко дълбоко човек потъва, когато забравя за себе си, губи ума си и не задушава пламенността на черните моменти!

Белин с тихо примирение разгледа трансформациите на тези. Беше като изгорял вулкан. Той издиша и в тъмните задни части на съзнанието му беше разпространена мисълта, че всичко е отишло с еврейския кмет. Вече не беше способен на активна съпротива. Бедата, настъпила след веселието на Борис, враговете го убиха тежко, биха го и отрязаха корените му, както физически, така и психически. Особено тази година той почувства, че силата му намалява. Е, нещастният Боришка, колкото повече той остаряваше, толкова повече тя мислеше за него. Сам, когато никой не го виждаше, той не го забелязваше, беше горчиво разкаян и това затрудняваше съвестта му, когато той порасна.

Когато Бартек се срещна с Белинова, не го интересуваше какво се прави около него. С ускорена крачка старецът се прибра. Той беше по-щастлив от сока си, макар и не в много отношения, най-малкото поради факта, че семейното огнище на къщата му не загуби сърдечната температура, която обикновено изчезва там, където хората, свикнали с удара на присъдата, са свикнали на нещастието. Четирите стени на семейната му стая означаваха мир, мир за него. Там той видя усмихнатото лице на най-малкия син Ондрей, тихата булка и сините очи на внуците и ги обиколи в кръг и забрави всичко.

Пламъкът вече трептеше в стаята на тоста, а булката се въртеше, приготвяйки вечеря. Бартек влезе тихо на пода. След известно време Ондрей се изкачи и седна до баща си и му заговори един за друг. Но доста скоро децата се тълпяха около стареца; те пропълзяха на колене, посегнаха към него с ръце, а най-големият, Стефан се измъкна до пейката и обви ръце около врата си. Лицето на стария баща омекна, а очите му подскачаха любезно от оскъдния пламък. Играх и останах дете.

„Когато съм голям, ще си купя пони“, изчурулика малък тригодишен мъж, седнал на сгънатия крак на Бартек и се клатушкаше като на седло.

"Но няма да имате толкова пари!"

"А, повярвайте ми, ще го направя, имам шивачка и баща ми също ще ми даде шивачка."

- Но няма да купиш пони за това, дете мое - каза старецът и погали жълтата коса на внучката си. „Понито е по-скъпо.“

„Може ли да си купи бяла шивачка?“, Попита старейшина Стефко, четейки на пръсти колко би могло да има стойност.

- Но само един с хусар - каза старият баща, смеейки се. Младият млечница отново обиколи Бартек. Домакинята от време на време надничаше в скандалите и, държейки цирей в ръка, крещеше:

„Но идваш от дядо си, ти си губещ“ и когато това не помогна, дори когато старецът грабна партито им и каза на децата, че „какъв човек, такъв робот“, тя се засмя тук и се обърна към саксиите, сякаш не искаше дядо й да разваля волята, но всъщност беше щастлива да види кога дядо й толкова харесваше да я вижда подраст.

След вечеря мъжете останаха на масата. Говореха за войната. Кметът каза, че в офиса е дошла вест за падналите. Никой не знаеше за Paľek, къде се намира и какво не е наред с него. Лицето на Бартек се превърна в скръб и потоци тежки напомняния прекосиха челото му. Синът се зарадва, говорейки му, докато се канеше да си почине и тръбата на диктора прозвуча единадесет.

Около стаята грееше бледо фенерче. Часовникът беше монотонен, откровено тиктакаше тиктака си, а на огнището в пепелта грееше там, където въглеродът беше разпръснат около пепелта. Икономката дремеше до фурната, а най-големият Стефан мечтаеше сладко от нея. След известно време мъжете станаха. Майката на Стефан го събуди и го положи на леглото. Момчето коленичи и белезници. Бартек отиде в стаята си. От устата на младите, невинни излезе благочестивата молитва на божествения Учител и се насочи в пространството на четирите стени.