Габика Вайс е симпатична млада жена, майка на две деца и моден редактор. Освен това тя е автор на книгата „Диагноза F50“. Зад този „шифър“ се крие името на диагнозата от категорията на хранителните разстройства. Самата тя страдала от анорексия и булимия. Явно е започнало съвсем невинно.

вашето

Но кажете на останалите "баби", когато сте разбрали, че нещо не е наред с вас, когато е дошло?

На един етап от студентския си живот реших да започна да живея по-здравословно, намалих мазнините. По-късно разбрах, че не мога да ям нищо, освен плодове, кисело мляко с ниско съдържание на мазнини, мюсли барове. Всеки ден си казвах, че утре определено ще имам обилен и особено нормален наем. Реших, че не мога да го направя. Тогава разбрах, че имам проблем и се почувствах уплашен.

Какво беше вашето нормално тегло и колко ниско сте стигнали?

Цялата гимназия, когато спортувах и се хранех нормално, бях 64 килограма на ръст 179 см. По времето, когато вече бях хоспитализиран в болницата, на вливания и имах лоши кръвни резултати, тогава имах 49 килограма.

Което е много ниско във вашата височина.

Зависи, някой сваля 5 килограма и тялото му не може да го направи. Всеки има различни параметри за това кога тялото му е на ръба на живота и смъртта. Например, много хора започват да имат бъбречна недостатъчност, което е много често. Лекарите дори ми забраниха да се качвам по стълбите, защото имах реална опасност да получа сърдечна недостатъчност.

Тогава на колко години бяхте?

Бях на двадесет, каквото вече бях за тази болест, докато казвам "стара коза". Положителното беше, че започнах да търся причина, поради която да изляза от нея. Понякога болестта подхожда на човек, защото изведнъж всички се грижат и се страхуват за него. Което може да бъде приятно, защото е нещо като когато малко дете си счупи коляното и всички около него духат.

Така че тя всъщност привличаше вниманието?

Не мисля, че ми липсваше любов или внимание. Липсваше ми обаче комуникация в семейството в стила: не се притеснявайте, можете да го направите, не се отказвайте, направихте това прекрасно. Много ми липсваше и го давам на децата сега. Понякога си мисля, че ако не преувеличавам, защото дори маймунската любов може да бъде спусъка за това заболяване, което дори срещнах.

Имате дъщеря и син, съобщихте им за този проблем, защото благодарение на публикуваната от вас книга вие известно време бяхте и в медиите?

Синът му не беше много засегнат, той е момче, не се интересува от такива неща, той се нуждае от своята оризова филия, за да е щастлив (смее се). Но той е възприемчиво момче, което първо забелязва, когато нещо ме притеснява, идва при мен, притиска се. Но в дебатите за книгата и по тази тема тя просто подсвирна около него.

В това отношение не се притеснявате повече за дъщеря си?

Определено. В края на краищата тя възприемаше всичко по съвсем различен начин, в училище я питаха дали майка й е написала книга, след това тя дойде и ме попита за това. Постепенно й го правя, съобразено с възрастта. С децата и говоря за всичко. Казах й, че имам проблеми, болно ми е в болницата, но след това я уверих, че всичко е наред, че вече съм здрав.

Не искам да я натоварвам с това, но от друга страна много се страхувам от нея, защото предразположението към нея съществува заради мен. Затова е мой приоритет да се уверя, че това няма да й се случи. Интересува ме какво е, ако е изяла десет. Понякога се налага да потискам неприятни мисли, когато например няма второ ястие за обяд. Понякога яде всичко, понякога татко по-малко, не обича много месо. Уважавам това, но понякога й обяснявам, че това, което е правилно, здравословно.

Какъв съвет би дала на родителите си, за да избегнат нещо подобно?

Абсолютната основа е около първите три години от живота на децата и комуникацията с тях. Децата на тази възраст са като кладенец, в който ако пуснете нещо, ще го вземат всичките десет. Бях в детската градина пет години, опитах се да им дам абсолютно всичко, дори в областта на емоциите. Продължавам да го правя и сега, но те са по-възрастни, вече имат своите интереси, повече са с приятели. Тогава наистина искам винаги да имат пристанище вкъщи, където винаги да могат да дойдат, където ще говорим и ще решаваме всичко заедно.

Например аз се смея пред тях, плача, ядосвам се, дори им казвам, че сега съм толкова ужасно разстроен, че мога да реша, но че ги обичам. Разказвам им за това как се чувствам, какво не беше съвсем така у дома. И сега се връща при мен, защото децата също идват при мен, те знаят как да показват чувства, любов, можем да говорим за всичко и изобщо не се страхуват да ми кажат нещо.