дневник

Това е една от най-ангажиращите и в известен смисъл най-загадъчните книги, които съм чел. В препоръката да го прочетете не съм сам - 2 папи направиха същото, още напр. ТУК или ТУК.

Интересно е също, че е почти напълно непознат, дори в средите на почитателите на дистопичната литература, т.е. жанра, в който може да бъде включен. Може всички да знаем романа на Оруел от 1984 г., вероятно по-малко, но много от нас все още познават Рей Брадбъри и неговия горещ 451̊ Фаренхайт, Олдос Хъксли „Красивият нов свят“ и „Ние от Евгений Замятин“ (всички страхотни книги; поне бях омагьосан от Оруел) . Но споменете Бенсън с тях. Малко хора хващат.

Първо бих искал да предложа текст за автора (по-подробни подробности могат лесно да бъдат намерени в Интернет), без който е трудно да се разбере по-задълбочено литературното му творчество, за което пиша в края.

Робърт Хю Бенсън е роден на 18 ноември 1871 г. в малкото село Кроуторн в английското имение Бъркшир. Той е роден като шесто дете в семейството на преподобния Едуард Уайт Бенсън, тогава директор на местния колеж Уелингтън (назначен от принц Алберт) и ръководител на катедралата в Линкълн. Майка й се казваше Мери, тя беше домакиня, а също и тази, която четирикратният британски премиер Уилям Еварт Гладстон нарече „най-умелата жена в Европа“.

През 1877 г. баща му става епископ на Труро, а по-късно, когато Хю е ​​на 12 години, архиепископ на Кентърбъри, най-висшият духовник в англиканската църква. Така че е ясно в каква среда е израснал Хю. Баща им ги е отгледал във викториански традиции и семейството е принадлежало към елита. Двамата по-големи братя на Хю, Артър Кристофър и Едуард Фредерик, стават видни английски писатели.

Ключът към делото на живота на Хю Бенсън са два момента, които, както самият той по-късно описва в своите произведения, променят погледа му за света и водят до решението да стане свещеник. Може също така да се предположи, че събитията от смъртта на двамата му по-големи братя и сестри (най-големият брат Мартин и сестра Нели) доведоха Хю до дълбоки съзерцания, които станаха източник на неговото извънсетивно възприемане на многопластовия свят, мистиката с които неговите творби са буквално проникнати.

Получава средно образование в училището в Етона, което все още е едно от най-изявените. Оцеляването в условията на ожесточено елитарно съперничество беше трудно за младия Хю и фактът, че страдаше от речев дефект, не му помогна (самият той твърди, че прозяването му произхожда от бърза последователност от мисли, които не може да тълкува устно). След като завършва гимназия, той се записва в Тринити Колидж, Кеймбриджки университет. След една година изучаване на социални науки обаче дойде гореспоменатата смърт на сестра Нели и Хю реши да промени курса - през 1890 г. той се записа в богословието в същия университет и три години по-късно го завърши успешно. По време на следването си той успява да се влюби в катеренето и гребането, но изтощеният Хю не е създаден за взискателни спортни изпълнения, които ще бъдат показани по-късно.

Преди Бенсън да напише „Невидимата светлина“, той завърши официално своето преминаване от англиканизъм към римокатолическа вяра. Както по-късно той пише в книгата „Изповеди на обърнат” и както цитира Бранислав Михалка в статията си за Бенсън, „Моето объркване, според мен, възникна главно по две причини: първо, от самотата на Англиканската църква, подсилена от знанието на чужди земи и силни аргументи за римска приемственост с дореформационната църква ... Предполагам, че беше през лятото и есента на 1902 г., когато започнах да пиша „Невидимата светлина” ... Кратки разкази, които са полумистични по своята същност, фантастични, съсредоточени около човек, когото наричам „католически свещеник“. Често ме питаха дали имам предвид католика или англиканеца. Единственият ми отговор е, че нямах предвид нито един от тях поотделно. Но вече нямах суверенното доверие в англиканската църква да го наричам англикански. "

На 11 септември 1903 г. Бенсън е официално приет в католическата църква. От 1829 г., когато католиците са приравнени на англиканците в Англия от закона за еманципацията, обръщанията не са много изключителни. Естествено обаче вниманието на Бенсън беше привлечено от факта, че той е син на най-висшия служител на държавната църква, от когото той формално отпадна. Въпреки това той не се притеснява много от засиления интерес към неговата личност, през 1903 г. заминава за Рим, където година по-късно е ръкоположен за католически свещеник в църквата Сан Силвестро. Той дори става почетен член на Папския орден на Гроба Господен в Йерусалим.

Реклама

Връща се в любимия си Кеймбридж като католически свещеник и до 1908 г. работи първо като университетски свещеник, след това като пастор на местната католическа енория. В допълнение към духовната си работа Хю пише и (в допълнение към относително краткия си живот) е изключително креативен. Той пише научна фантастика, историческа и съвременна фантастика, религиозни и духовни книги, драма и дори няколко книги за деца. През 1907 г. е публикуван неговият дистопичен роман „Властелинът на света“, за мен централната творба на литературния му живот.

През 1908 г. Бенсън се премества в имението си в Тюдор, Hare Street House, точно до Butingford, Hertfordshire. Като мултиталент той сам обзавежда къщата, рисува картини, украсява стените със собствени гоблени и увеличава градината. Продължава да пише и не пренебрегва задълженията на свещеник - той подготвя проповеди, които изнася и в Уестминстърската катедрала, но също така и лекции и коментари за книгите си, които представя не само у дома, но „на турне“ в Ирландия и САЩ.

През 1911 г. папа Св. Пий Х назначава личния си иконом, а Бенсън се казва Монсиньор. Работата има по-високи глави, но се опитва да преследва всичко, използва времето пълноценно, развива таланти. Въпреки това, лошата физическа конституция и лошото здраве не могат да заблудят и упражненията ще вземат своето. Той страда от чести тонзилити, докато по време на изкачване в Алпите преодолява инфаркт, след което определено спира да спортува. Няма обаче нищо, което да попречи на силния дух да кандидатства за позицията на военен свещеник на фронтовата линия в деня на обявяването на война от Великобритания на държавата Тройсполк. Въпреки това, докато е призован, той развива пневмония и умира на 19 октомври 1914 г., само на 42-годишна възраст, в архиепископския дворец в Селфорде.

Що се отнася до самия роман „Властелинът на света“, историята е поставена в началото на 21 век, така че всъщност говори за нас. Творбата обаче логично не може да бъде изключена от контекста на времето, в което е написана.

От една страна е важно да се осъзнае, че за разлика от много по-късни шедьоври на Замятин, Хъксли или (и особено) Оруел, Властелинът на света е основан по време и година, в които значителна част от света все още е била управлявани от монарси, крале и владетели, помазани глави. просто идеята, че някога (социалната) демокрация ще бъде преобладаващата форма на управление, беше поне непопулярна, ако не и абсурдна.

Второ, новата ера на модернизма и индустриализацията повлия на ума и въображението на съвременния човек по такъв начин, че малцина бяха готови да мислят за края на света; според мнозина обществото е било на най-добрия път на непрекъснато развитие - технологично, културно и социално. Внасянето на визия за края на света, в която безграничната вяра в този „божествен и съвършен“ прогрес ще доведе човечеството, е забележителен акт.

На трето място, Бенсън прогнозира няколко специфични явления, тенденции или технологии, които дори през 2018 г. не могат да бъдат определени като без значение, напротив. Тъй като тази статия е препоръка за четене на книгата, няма да разкривам подробности. Достатъчно е да споменем, че Бенсън например предсказва евтаназия; освен това, разпространението (почти до световно господство) на социалната демокрация; нов (ляв) хуманизъм като нова религия, прославяща човека и човешкия прогрес; транснационални държави, парламенти, правителства, конкуриращи се помежду си, но тясно свързани помежду си (глобализъм; съперничещи си блокове; може би някой ще намери паралел с ЕС); нещо, което можем да наречем „нелиберален либерализъм“ (което потиска онези, които не са съгласни с новия ред, искат да запазят своята вяра, ценности и т.н.), което е оправдано от визията за по-добър, съвършен свят на утрешния ден; въздушен транспорт (той пише за дирижабли) и свързаното с него използване на изключително разрушителни бомби, изпуснати от тези самолети (стратегическо бомбардиране с оръжия за масово унищожение); електрически реклами и плакати и др. - всичко това през 1907 г., т.е. преди болшевишката революция, преди разпадането на европейските монархии, 4 години след първия полет на братя Райт и т.н.

В книгата има няколко знака, основната борба между онова, което наричам човешка личност, свещеник, и идващия антихрист, лъжепророк, на когото мнозина ще повярват. Това е борба между вяра в Бог и вяра в съвършен човек, между страх и историческа надутост, между традиция и морален релативизъм, между жертва и хедонизъм. От съществено значение са и няколко придружаващи персонажа и моменти, в които Бенсън майсторски илюстрира както определено социално и политическо развитие, така и лични духовни и умствени мотиви. Отваря вратата към вярата, мистиката, психиката, историята, политиката.

Нов микс от научна фантастика с религиозно мотивирана и обусловена визия за апокалипсиса. За разлика от произведения като 1984 г. „Властелинът на света“ е може би по-малко екшън, но по-философски и следователно по-задълбочен, поне за мен. Книгата е по-ангажираща от всяко ревю, така че няма да продължавам, но ще я препоръчам за последен път. Заслужава си.