Те успяха по света, ние не ги познаваме у дома! Всяка сряда в премиерата (повторение в събота) Оли Джупинкова представя словаци, живеещи в чужбина. Можете да изпратите други съвети на [email protected].

словакът

Михаела Мусилова, изследовател

Михаела Мусилова е роден в Братислава. Тъй като баща й беше дипломат, тя често пътуваше с родителите си. Те живееха в Словакия, Швейцария, Америка, а след това и Италия. И точно в Италия тя решава да изучава Вселената. Това беше нейната детска мечта. Учила е и планетарни науки в Англия в Университетския колеж в Лондон. По-късно тя получава стипендия в Америка за Калифорнийския технологичен институт и тогава е най-добрият университет в света. Хиляда души от Великобритания докладваха там и взеха само двама. Тя вече беше учила астробиология там. Оттам тя стигна до НАСА и междувременно завърши магистърска и докторска степен. Мишка би искала да бъде астронавт и да лети в космоса, но това е много дълъг процес и все още не е възможно. Така тя завърши триседмична симулирана мисия до Марс в пустинята Юта, където построиха марсианска колония. Тя също така сътрудничи на книгата „Марсиан“ и танцува и пее в свободното си време. Тя беше водеща певица на групата в Международния космически университет. След 12 години тя се завърна в Словакия! За подобряване на космическите изследвания в Словакия.

Оли: Кога решихте да изучавате Вселената?

Михаела: Когато живеехме в Америка, родителите ми ме заведоха в център на НАСА. Бих могъл да облека скафандър за астронавт и от този момент имам и снимка, която все още е прикрепена към хладилника в нашата къща и ми напомня за детската ми мечта. От този момент нататък бях много нетърпелив да изучавам Вселената, започнах да пиша научно-фантастични романи за извънземни и т.н. Но знаех, че това е много трудна област на изследване и че ще трябва да отида да уча в чужбина, с което родителите ми не могат да ми помогнат финансово. Ето защо почти се отказах от мечтата, докато не видях извънземните на Джеймс Камерън от дълбочините в гимназията. Тогава разбрах, че имаме толкова много да изследваме на земята, а не извън земята. Затова ме вдъхнови, че все пак реших да преследвам мечтата си да уча космическа биология, въпреки редица пречки, особено финансови. Например, това означаваше да продължа да работя заедно с гимназията и колежа, за да мога да си позволя да плащам за обучението си.

Оли: Можете да изучавате Вселената от самото начало и аз съм щастлив, или това е дълъг процес?

Михаела: Не е толкова лесно, но намерих пътищата си и комбинирах предметите, за да стигна до астробиологията.

Оли: Кога и как дойде работата за НАСА?

Михаела: Работих за НАСА, преди да придобия магистърска степен. Университетът имаше добро сътрудничество с НАСА и установих, че има един изследовател, който работи директно в астробиологията и разглежда организми, които могат да оцелеят в екстремни условия. Имаше нужда от помощ при различни проекти. По това време те подготвяха Rover Curiosity, който кацна на Марс през 2012 година. Те търсеха начини да го стерилизират най-добре. Разбрах, че трябва да намеря начини да убия тези екстремни микроби, които могат да попаднат в Роувъра, затова измислих различни начини и проекти. Писах на професора и няколко пъти разговаряхме по телефона и вероятно с моя ентусиазъм и такъв „драйв“ го убедих, че наистина си струва да работи с мен. След това ми обясни, че за чуждестранен студент е било трудно да стигне до НАСА, но след около осем месеца и получаване на разрешения за сигурност той успя. Бях там шест месеца като гостуващ изследовател. След това се върнах в Англия, където направих докторска степен, която сега завърших преди лятото.

Оли: Какво може да се научи в НАСА след половин година?

Михаела: Твърде много. Работих с различни удивителни устройства, по това време те подготвяха Rover Curiosity, за да мога да работя по тези проекти и след това да получа подпис на този Rover, който в момента е на Марс, като награда.

Оли: Значи сте завършили училище, работили сте в НАСА, какво сега? Ще се върнете в НАСА?

Михаела: Сега, след дванадесет години, се върнах в Словакия.

Оли: Защо?

Михаела: Бихме искали да стартираме космически изследвания в Словакия със Словашката организация за космически дейности (SOSA). Тук вече има такъв, само че сега имаме възможността да станем пълноправен член на Европейската космическа агенция. Необходимо е да се използват в пълна степен научните и технологични възможности, които имаме тук, в Словакия, и да ги преместим по-нататък.

Оли: Разменихте НАСА с Словакия?

Михаела: В известен смисъл да. Сега е най-добрият момент за нас да имаме много добра космическа програма от световна класа. Има голям потенциал и големи усилия. Например ние от SOSA подготвяме първия словашки спътник, който трябва да полети в космоса през следващата година. Това е много амбициозен проект, но вярвам, че ще успеем и това ще бъде първият голям космически проект за Словакия.

Оли: Но финансовите условия в Словакия са различни от тези в чужбина. Все пак сте свикнали с друга услуга.

Михаела: Разбира се, може да се направи повече с по-голяма инвестиция и това е един от проблемите, но засега можете да видите, че много може да се направи с малко пари.

Оли: Вашите контакти от чужбина също са предимство?

Михаела: Да, аз също се опитвам да свържа и свържа това в някои проекти и да си сътруднича.

Оли: Точно между тях има извънземни?

Михаела: (смее се) Класически въпрос ...

Оли: Трябваше да попитам ...:)

Михаела: Ако говорим за екстремни микроби, вярвам, че определено има някакъв живот в тази наша огромна вселена. Друг е въпросът дали е интелигентен. В историята на страната се е случило толкова много, че например различни видове организми са били ваксинирани, за да развият в крайна сметка бозайници, както и ние - така че точно такива условия вероятно не се повтарят никъде другаде. Но друг вид интелигентен живот би могъл да се развие другаде. Вселената обаче е толкова необятна, че има някои шансове за по-сложни форми на извънземен живот.

Оли: Ами човешките мисии до Марс? Водата е там.

Михаела: Това е по-скоро въпрос на пари. Понастоящем никоя държава не може да си позволи да финансира такава мисия в MARS. Ще трябва да бъдат построени космически ракети за транспортиране на хора, доставки на храна, електричество до Марс и обратно. Това би трябвало да бъде огромно международно сътрудничество с голяма инвестиция. И по това се работи, има и планове на НАСА, че около 2030 г. нещо може да бъде изпратено там. Технологиите също се променят, но всъщност никой не е планирал нищо. Но вярвам, че ще доживея да го видя и да срещна първия човек на Марс, или по-скоро бих искал да бъда свързан с него по някакъв начин.

Оли: Искаш да полетиш в космоса?

Михаела: Бих искал да отида, но докато Словакия не стане пълноправен член на Европейската космическа агенция, дори не се надявам да стана астронавт или би трябвало да сменя гражданството си.

Оли: Вече разбирам защо се върнахте… дойдохте да направите всичко възможно, за да станете пълноправни членове на Европейската космическа агенция и да можете да летите в космоса ... (смее се)

Михаела: (смее се) По принцип да, но не само защото.:) Има и друга възможност: един вид комерсиален космонавт, така че ще видим. Поне опитах симулирана мисия до Марс. Беше в американската пустиня в Юта, където построиха марсианска колония, където живеехме като първите марсонавти.

Оли: Какво правеше там?

Михаела: Симулацията трябваше да провери, че сякаш „марсонавтите“ щяха да оцелеят, ако сега бяха изпратени на Марс с малко общежитие. В малък хостел със средно осем метра живеехме седем заедно с робот. Тогава имахме оранжерия, където аз, като оранжерен офицер, отговарях за отглеждането на билки и зеленчуци за екипажа. Имахме и обсерватория за астрономически изследвания. Живеехме в тези сгради цели три седмици и когато искахме да излезем, трябваше да имаме скафандър. Пустинята беше красиво червена, бяхме там през зимата, така че винаги беше под нулата, така че се чувствахме сякаш наистина сме на повърхността на Марс.

Оли: Имал си и подводна болест?

Михаела: Преди мисията не се познавахме и беше трудно. Защото, когато имаше проблем или спор, всички бяхме в него. Нямаше спасение. Бяха двама, които трудно се понасяха. Имаше и подводната болест, но научихме как да се държим в такива ситуации и как да разрешаваме тези конфликти. Един човек искаше да избяга, затова трябваше да я успокоим.

Оли: Все още беше само симулация и ако някой избяга, нямаше да се носи във въздуха?

Михаела: Иска ми се да плавахме (смее се). Не, ако някой избяга, вероятно ще се изгуби в пустинята и ще бъде трудно да оцелее там. Всичко, което направихме, беше наблюдавано и ни бяха назначени специални процедури за всичко, като комуникация със Земята. Имахме определен брой часове, когато можехме да общуваме. Докладвайте какво сме направили и поискайте разрешение за това, което сме искали да направим на следващия ден. Изпратихме научни данни и разполагахме също с ограничено количество запаси.

Оли: Какво ядохте?

Михаела: През повечето време ядохме сушена храна за астронавти. Изглеждаше и имаше един и същ вкус. Просто беше добавена вода и беше каша, а след това имаше добри билки, които отгледах и от време на време бяхме доволни от нещо зелено (смее се) и това е всичко.

Оли: Имахте космическа диета.:)

Михаела: Малко, но вече дори не се радвахме да ядем.

Оли: Каква беше вашата роля в тази мисия?

Михаела: Бях натоварен с геоложките и астробиологичните изследвания в този екипаж. Например, изучавал съм екстремни същества, които живеят в камъни, микроорганизми, които могат да се скрият на няколко милиметра под повърхността на камъка. Там те са защитени от радиация, но знаят как да извличат различни хранителни вещества от камъка и могат да оцелеят. Взех проби и го тествахме.

Оли: В допълнение към работата за НАСА и симулираната мисия към MARS, вие успяхте и едно невероятно сътрудничество с писателя Анди Уиър, който написа книгата „Марсианецът“. Как започна всичко?

Михаела: Първо, при мен се обърнаха от Словакия, за да коментирам книга в сравнение с това, което преживях на мисия. След това направих няколко интервюта в Словакия и Англия, а след това до мен се обърна английска радиостанция. Направихме виртуално интервю, където с Анди Уиър бяхме на линия и си говорихме. Похвалих го, че описа много добре хората, които работеха в НАСА в книгата. Попита ме какво мисля за биологичната страна на книгата, ако тя е реалистична. По-късно се свързахме и си сътрудничихме още няколко пъти.

Оли: Е, как оценявате филма „Марсианец“?

Михаела: Наистина го харесвах. Самото гледане на марсианската страна във филма беше абсолютно красиво. И също така е ясно, че НАСА е работила много с режисьори, въпреки че е вярно, че някои технически аспекти на филма не са се подобрили. Това бяха неща, които един учен трябваше да затвори очи, за да се наслади на филм. Например буря, или аз, например, критикувам онези картофи, отгледани от марсианеца. Не вярвам да изпратят екипаж от пресни картофи на мисия в MARS. (смее се) Ще присви очи ...

Оли: Наслаждавахте се на такова сътрудничество с писателя?

Михаела: Определено да и той пише друга книга, така че може би ще се консултира и с мен.

Оли: Като жена в научна среда чувстваш, че има малко жени в науката?

Михаела: Вярно е, че имаше моменти, когато често бях сама и единствената жена сред мъжете. Още в Калифорнийския университет се смяхме, че шансовете баба да намери момче са големи, но тези момчета не са „богати“. Но в НАСА става все по-добре и може би половината жени учени вече са там. Сега е по-равно и жените не трябва да бъдат толкова хищнически, това е по-естествено.

Оли: Как се забавляват учените?

Михаела: Известно е, че геолозите пият много. Те излизат много на полето и пият вечер край огъня или в бара. И тогава има учени, които предпочитат да четат за науката и научната фантастика. Например аз съм като, че искам да се изключвам вечер и да правя нещо друго. Уча езици, танцувам и пея. Мозъкът ми почива.

Оли: Какъв танц и каква песен?

Михаела: Опитах всичко, но най-много се радвам на бални танци. В университета бях в различни хорове, но сега, когато бях в Международния космически университет в Америка през лятото, бях водещ певец на групата там. Наслаждавах се.