Православни халифи
След смъртта на пророка имаше известно объркване в мюсюлманската общност в Медина. Това е причинено от объркване относно неговия наследник като лидер или халиф.
Халиф в арабски халиф, е дума, получена от глагола chalafa, което означава да представлява или символизира. Коранът го характеризира като човек, на когото е дадена властта и способността да представлява Бог на земята. Мохамед винаги е подчертавал, че е смъртен човек, но въпреки това не е предприел никакви действия в случай на смърт, което е причинило разединение в мюсюлманската общност. В този критичен момент се появиха стари племенни спорове, подозрения, специфични връзки с лоялност и предишни кланови характеристики. С напускането на Пророка, неговите последователи бяха убедени, че той трябва да има някой на негово място, който да продължи в неговия дух като глава на общността. Нямаше принципи или правила за назначаването на такъв лидер, би било по-лесно, ако Мохамед остави мъжко потомство. От децата му обаче го преживя единствената му дъщеря Фатима, омъжена за братовчед му Али. Той като близък роднина отправя естествени изисквания за ръководна позиция в селото. Освен него твърдеше и приятелят на стария пророк и бащата на съпругата му Айша Абу Бакр.
Абу Бакр наследява Мохамед, но скоро след избирането му има големи въстания и раздори между племената, които се ангажират с политическа лоялност само към пророка Мохамед като водеща фигура. Тези войни били наречени рида и продължили почти през цялото време на халифата на Абу Бакр (632-634).
Халифатът на Абу Бакр бележи началото на разпространението на исляма извън Арабския полуостров и създаването на централна сила в Медина. Ранните мюсюлмани и по-късните историци наричат него и следващите трима халифи Рашидун или правилното ръководство. Много по-късни халифи не постъпваха коректно, нито бяха ръководени правилно. Ако обаче владетелят не се противопостави публично на основните заповеди на Бог и не наруши техния мир и единство, повечето мюсюлмани приеха съдбата им.
Халифатът на Умар (634 - 644) ръководи разширяването и завладяването на Плодородния полумесец, Северен Египет и по-голямата част от Сасанидска Персия. По време на управлението на Умар ибн ал Хатаб започва да се появява ислямска система на управление и финанси, както и военна и съдебна система. Мюсюлманско-арабското нашествие и окупацията на сирийската и египетската провинции на Византийската империя, както и по-голямата част от Сасанидската империя, са били важни събития от този период. Мюсюлманите копнееха за война, защото разпространението на исляма с оръжие в ръка беше заповед за мюсюлманин, а смъртта в защита на вярата му даваше най-добрите перспективи за рая. Първият халиф започва да се разширява, но резултатите попадат под Умар. Изблиците могат да станат под ръководството, което се ползва с изключителен авторитет и динамичен дух на сътрудничество надделява сред неговите поддръжници. Последователите бяха обединени от силното съзнание за обща съдба и обединяваща религия.
В редиците на арабите се биеха мъже, които вече имаха боен опит от времето, когато служеха в армиите на двете пропадащи империи. Гъвкавостта и мобилността на арабските войски, използвани за транспортиране на камилите, беше тяхното предимство в тези войни. Това предимство беше допълнително засилено, тъй като подчинените нации с облекчение приеха арабското господство. Това важеше особено за жителите на градовете, които не се интересуваха твърде много от това кой ги управлява, само за да се чувстват в безопасност и да плащат приемливи данъци. За някои жители на града замяната на византийци и иранци с араби беше истинско предимство, тъй като арабите бяха толерантни към различни религиозни групи.
За кратко време арабите успяват да завладеят много големи територии. С разширяването на завладените територии арабите създават военни лагери, където са разположени войници. Тези военни лагери привличат имигранти от Арабския полуостров и завладени територии. По-късно от тях израснаха големи градове.
Краят на периода на големи завоевания принуждава Умар да направи значителни промени в арабската армия. Стабилизирането на условията показа, че е необходимо да се намали броят им, тъй като е било много трудно да се изхрани толкова голям брой излишни бойци. Той намали броя на бойците, отборът, който остана, изплати заплата.
Умар беше на петдесет и две години, когато беше убит от персийски майстор, доведен в Медина, за да разкраси първоначално скромните глинени жилища на жителите му. След убийството на Умар в империята е имало борба за власт. Някои мюсюлмани подкрепяха най-слабите от своите редици - волята на благочестивия пророк на Усман ибн Афан, който беше един от първите, приели исляма, други искаха волята на Мохамед на Али.
Нарастващата сила на мюсюлманите в морето им позволява да завладеят Кипър през 649 година. Те също така завладяват Персеполис.В годините 652 до 654 Сицилия, Родос и други средиземноморски пристанища попадат под мюсюлманска власт. През 655 г. мюсюлманите разбиват византийските сили, водени от императора, на югозападния бряг на Анадола.
Смъртта на Усман бележи началото на първия период на гражданска война и кръвопролития в мюсюлманската общност, което доведе до общото избиране на Али ибн Аби Талиб (656-661) за четвъртия халиф. Скоро Али напуска Медина, която се превръща в бурен град след убийството на Усман, и се установява в Куфа. Роднините на Утман се възползваха от неуспеха на Али да намери и накаже извършителите на убийството на Утман и му се противопоставиха. Имаше и други силови групи, които не се интересуваха от избора на такъв аскетичен, смел и безкомпромисен лидер.
Съпругата на пророка Айша, заедно с двамата му спътници, поиска наказанието на убийците на Усман и обвини Али в небрежен подход към правосъдието. Безредици избухнаха в лагерите в района на плодородния полумесец и се разпространиха различни гледни точки, завършили с „битката с камилите“ край военния град Басра. Те се отнасяха стриктно, но любезно към Айша, която водеше противниците на Али на камилата след битката и я оставиха да се върне в Медина. Досега Али е обявен за халиф в Куфа и е признат от повечето провинции. Важно изключение беше Муавия (братовчед на Утман), губернатор на Сирия, който оттогава обеща да отмъсти за смъртта на Усман.