След повече от година брак ни се роди красива дъщеря. По-късно планирахме още едно бебе. Когато дъщеря ни беше на годинка, разбрах, че съм бременна отново. Също така извиках, че е твърде рано и че няма да мога да го направя, но след първоначалния шок започнахме да очакваме поредното попълнение в семейството. Всичко вървеше гладко, докато гинеколог не ми се обади за лична консултация за кръвните тестове.
Диагноза - имате остра токсоплазмоза. Каза ми, че ме посъветва да направя аборт, защото бебето ми ще бъде повредено - ще бъде глухо, сляпо и централната му мозъчна система също ще бъде повредена. След този доклад ми налетяха сълзи, не можех да повярвам. Прибрах се вкъщи разплакана.
Съпругът ми разбра от изражението ми, че нещо е сериозно и когато му казах всичко, той просто каза: „Ще го задържим, каквото и да е.“ Тя не искаше бебето ми да страда. Това беше единственият аргумент, който подкопа убеждението ми да остана малък на всяка цена.
Решението ни да се консултираме с други експерти беше много полезно. Те потвърдиха диагнозата в инфекциологията с последствията от нея, но когато казах, че все още искам да запазя бебето, те се опитаха с всички сили да ни помогнат. Дадоха ми антибиотици, които приемах през цялата бременност. Беше трудно както за тялото, така и за нервите. Всеки път, когато посещавах лекаря, се страхувах какво ще ми кажат.
С течение на времето се примирявам с идеята, че съм била готова да се грижа за бебето си, независимо дали е здраво или не. В този момент почувствах удивителен мир. Изобщо не бях стресиран за това какво ще се случи. Бях подготвена за най-лошото и единственото, което поисках, бе бебето да види поне бял свят. Цялата бременност обаче протече добре. Акушерът ми също ми беше в голяма подкрепа, който все още ме уверяваше, че малкият ще се оправи. След девет месеца ни се роди красив, напълно здрав син, което ни прави невероятно щастливи. Това е такова "shinter" много оживено, но навсякъде, където идва, сякаш слънцето грее. Сега е ученик и вече имаме брат му.