„Днес хората аплодират здравните специалисти, но се страхувам, че когато цялата корона приключи, ще се озовем там, където бяхме преди“, казва Катарина Дриеновска, която работи в отделението за дългосрочно болни.
Като медицинска сестра в отделението за дългосрочни грижи, сега сте, така да се каже, „на втора линия“. Как го възприемате?
Трябваше да преместим напълно нашето отделение в друга болница. Намерението беше да се защитят дългосрочно болни и възрастни пациенти и техните болногледачи от контакт с пациенти с COVID-19. Той обаче има и своя минус. Станахме „втората линия”. Всички те пеят само първата. Спасители, медицински сестри, централен доход. Нашият отдел обаче продължава да работи независимо дали COVID-19 е или не. Имаме пациенти, които не можем да се приберем за една нощ. Мнозина дори нямат къде да отидат. Често имаме много бездомни хора, така наречените социални случаи. Те са много трудни за поставяне в устройства. В допълнение, всяко устройство днес изисква отрицателен тест за COVID-19, така че те не просто ги вземат. Много от нашите пациенти са колонизирани от различни устойчиви на множество лекарства щамове бактерии. Извършват се скрининги и ако резултатите от тях не са отрицателни, пациентът не може да отиде в заведението. По принцип той дори не бива да се прибира вкъщи, в домашни грижи.
Кои са вашите пациенти?
Имаме много възрастни хора, хора след катастрофи, в кома, след мускулно-скелетни операции. Имаме и дългосрочно болни млади пациенти, дори след поражението, което, за съжаление, вече засяга младото поколение.
Работата ми е различна по това, че не ми пука за пациент, който дойде за един ден и си тръгне след няколко дни. Нашите пациенти са с нас от три или четири месеца. Понякога точно защото нямат къде да отидат. Може да им бъде предоставено друго оборудване, което да ги постави, ако техните роднини не искат или не могат да се грижат за тях. Както споменах, тук се лекуват и бездомници. Така че ние се грижим за пациентите дълго време, с течение на времето вече ги познаваме добре и имаме различни отношения с тях.
Повечето от нашите пациенти са неподвижни, тоест легнали. Нашите рехабилитатори ежедневно тренират с тях. Често се случва неподвижен пациент да дойде при нас и проходилка да си тръгне, поне с проходилка или с решетки.
Така че това е по-лично, емоционално във вашия отдел?
Срещаме смъртта доста често. Понякога можем да познаем кога някой изтича. Тогава това е емоционално. В някои случаи е толкова емоционално взискателно, че ако у нас е законна евтаназията, бих позволил на някои пациенти да напуснат спокойно. Подлесът наистина се притеснява от много дълго време. Много е трудно да се наблюдава кога пациентите страдат. За техните роднини е трудно да го понесат, както и ние като медицински персонал.
Как възприемате понятието „първа линия“ днес? Това не създава впечатление за особено голямо значение?