Мисля, че веднъж всички се оказаха в ситуация, в която бяха доста разтърсени. Но този беше толкова абсурден, че ако не ми се беше случвало, нямаше да повярвам, че е истински. Отдавна се случи тази история, но дори зъбът на времето не разяжда паметта му.
Издаван за около половин година, зелена карта в ръка, робот оборудван и имах нужда от кола, за да вляза в този робот. И така, Марчик ми купи кола. Е, колата, корабът беше. Buick Century, година на производство 1973. В него са настанени 6 средностатистически американци, 8 средностатистически словаци и около 10 средни модела или пропуски (те ще трябва да карат в сътрудничество, като първият отляво работи с мигачите, светлините и спирачката, а вторият до него ще добавя, добавя газ и контролира радиото). Куфар, проектиран от "Mafia's Dream deLuxe", в който удобно бихте натъпкали четири мъртви тела. Типичен американски пътен кораб с честни табели, за който дори съвременен брониран автомобил не би се срамувал, ръждата в тях беше ухапана като питбул в битка и все още не ги хапеше през тези няколко десетилетия на другата страна. Двигател 350 V8 с вместимост 5,7 л, четирикамерен карбуратор, 175 конски сили и консумация някъде в близост до космическите совалки на НАСА. Е, за това, скъпа моя, беше необходим резервоар с вместимост 20 галона (почти 80 литра). Покупна цена: $ 100,00
Една неделна сутрин през август тръгнах да ходя да зареждам. Знаете ли, аз съм такава принцеса, а Марк е този, който обикновено се грижи за правилното хранене на нашите автомобили. Затова исках да го зарадвам и да заредя с гориво, преди да се наложи, и докато той спеше сладко. Имахме Buick за около месец тогава. Той беше толкова капризен стар джентълмен и не дай Боже да му дадете малко повече бензин в студа. Той веднага се изкикоти и капе. И успях да го задуша на изхода от жилищната ни сграда към главния път. Обаче е неделя и трафикът е минимален, но какво, по дяволите, не искаше, в този момент полицай се разхождаше наоколо. Той обаче мина покрай мен, без да спира, така че без паника аз ритна стареца и изсумтях към помпата зад ъгъла. Той обаче (полицаят), чудовището, се обърна на паркинга и го избута зад мен.
Той ме хвана точно когато влизах в помпата. Шофьорът веднага попита. Обслужвам го с международен шофьор с богоподобно спокойствие. Той се взира в него като откровение и пита какво е то. Така че ще му обясня и той ще ми каже, че след 90 дни престой ми трябва шофьорска книжка в Минесота и че шофирам щастливо черно. Опааа. На тази река вижте дали това е моята кола, защото е регистрирана на някой с друго име. Изпотявайки се като магаре в куфар, просто тихо му казвам, че купихме колата преди няколко дни (хм, хм) и още не сме имали време да я пререгистрираме. И той каза: "Имате ли отрова?" Виждайки отчаяното ми лице, той отговаря: „Не, защото все още не сте го направили, нали?“ И дори има намек за усмивка. Чувствам, че се забавлява. Е, поне някой. Накрая, след като разбра, че живея в жилищната сграда, от която идвах, той ми нареди да зареждам и да се прибирам внимателно вкъщи и когато ме видя отново, очакваше да имам ВСИЧКИ документи в ред и препоръчани. Без наказание и без писмено известие.
Вкъщи нахлувам в спалнята и събуждам Марк (но той е достатъчно грабнат) и му казвам всичко. Първоначално се стресна (заради полицая, но знаеше, че сме си почивали), след това изкрещя като кон, но след това сериозно каза: „Заредохте пълен резервоар?“ И аз казах: "В края на краищата? Не ни позволявайте да ходим до бензиностанцията." Иницииран идиот, нали го знаеш. Е, тогава стана ясно, че фактът, че Марк никога не е изпомпвал, е имал своите причини (като в края на краищата всичко, което Марк прави, когато става въпрос за автомобили). Ръждата, която беше ухапана в металните листове, беше ухапана и в подструните, които държаха резервоара. И под пълното тегло на резервоара, един се провали и така резервоарът падна и задръсти пистолета. И така Марк направи евтин ремонт в стила на две дъски в куфар и няколко телени закачалки и накрая всичко се получи добре. Старецът никога повече не е пил до върха, но е сервирал само докато не го дадем на някого.
Интересното е, че всеки път, когато изпомпвах тази помпа, помпата ми се усмихваше с една радост (дори колегата му). Получих шофьорската си книжка в рамките на един месец, имаме застраховка и регистрация за колата в момента, в който я купим (вероятно сме имали 20 оттогава) и изглаждам екологичните си грехове, като отивам на настоящата си работа с автобус. Хей, и вече не съм блондинка.;-Д