държах

Израснах в строго семейство, в което не се прощаваха неуспехи (Източник: GettyImages)

Израснах в строго семейство, в което не се прощаваха неуспехи. Килимът никога не е бил прахосмукачен достатъчно, два от диктатите са основание за домашен арест. Мама каза, че иска най-доброто за мен. Въпреки това, с прекомерните си усилия да ме направи абсолютно съвършено същество, тя уби в мен радостта от малките неща, игрите и ежедневието.

Спомням си, че често заспивах в сълзи и си мислех, че никога няма да бъда като майка си. Исках да дам на децата свобода, истинско детство и особено чувството, че любовта не се измерва с успех. Казват, че разхлабеният хляб е най-голямото парче и животът ме убеди, че наистина е така. В крайна сметка и аз бях същият.

Израснах, напуснах и бях щастлив, че най-накрая успях да избягам от къщата, където всичко се въртеше около забрани и правила. По това време нямах представа, че шаблоните от детството са толкова вкоренени в мен, че ще бъде трудно да се отърва от тях. С течение на времето се роди дъщеря ни Тамарка, което стана основната цел на живота за мен. Бях толкова притеснен за нея, че направих всичко за нея, не й позволих да вземе никакви решения. Избутах я в изпълнение по начина, по който майка ми ме набутваше.

От Тамарка израсна послушно момиче, което беше едно от най-добрите ученици в първи клас. Погрижих се тя никога да не скучае. Посещавала е уроци по пиано, балет, математика и освен английски, е научила и френски. Чувствах, че имам голям контрол над нея, въпреки че трябваше да й напомням редовно за нейните слабости. В пети клас обаче тя падна в клас. Тя се разплака пред класа и започна да крещи, че вече не може да управлява така. Тя ме обвини във всички проблеми и твърде голям натиск.

Когато учителят ми ме извика на училище, стомахът ми се стегна напълно. В ъгъла на душата си знаех какво става - опитвах се да моделирам перфектен човек от Тамарка, докато не взех детството й напълно. Точно както майка ми ме взе. Цял живот съм посветил на постоянния контрол на дъщеря ми. Освен нея нямах хоби. Обичах да се хваля с нейния успех, но дори най-добрият ми приятел не издържа дълго. Изведнъж усетих, че това, върху което надграждах цял живот, започва да се руши като картонена къща.

Класният ръководител на Tamark току-що потвърди думите ми: "Тамарка наистина страда, трябва да се отървете от твърденията си." Отначало отхвърлих думите й, говорих с нея и със себе си, че все пак не е толкова лошо. След открит разговор със съпруга ми реших да действам. Знаех, че семейната ситуация ще бъде най-добре оценена от експерт.

С Тамарка започнахме да ходим на психолог. След няколко сесии той ме посъветва да потърся собствен психолог, защото знаеше, че коренът на проблема е в детството ми. аз слушах. Тези сесии ми разкриха суровата истина за това колко много манипулирам единственото си дете. Разбрах, че Тамара е моя дъщеря, но не и моя собственост. И че той има право сам да взема решения, да греши и да живее живота си.

Отново започнахме да изграждаме отношенията си. Тя върви с малки стъпки, защото ми беше много трудно да се откажа от това, което смятах за правилно. Продължавах да се опитвам да контролирам Тамарка и изкачвах същите гребла. "Мамо, остави ме" - повтори ми тя с усмивка, но енергично за това. Беше много щастлива, че най-накрая успя да облече това, което искаше за училище. Понякога идваше неудобна, немита, но щастлива.

Бавно се учи да поема отговорност, защото знае, че майка й няма да се погрижи за всичко вместо нея. Това е най-доброто училище за нея. Сега тя не е чисто унитарно момиче, но най-накрая започва да се радва на живота. Започнах да бягам. Благодарение на бягането изхвърлям натрупаната енергия и научавам, че не е нужно да контролирам всички. В крайна сметка всеки от нас е отговорен за собствения си живот.

Попълва се и във Facebook: Бъдете на снимката и не пропускайте нито една интересна статия