рецензия

За дебютния роман на британския писател Джон Макгрегър

Безимен град, безименна улица, безименен главен герой, безименни странични герои. „Възможно ли е изобщо да се ориентирам в това? Може ли да задържи вниманието на читателя? ”Това бяха първите въпроси от човека, за когото разказах книгата. Той дава и може, просто трябва да се потруди. Романът изобразява светски и съвсем обикновени събития и съдби по начин, който в края на краищата не може да бъде описан като светски.

Британският писател Джон Макгрегър е роден на Бермудските острови, но израства в Англия, където учи медийни технологии и продукция. След като се премества в Нотингам, той започва да пише първия си роман „Ако никой не говори за забележителни неща“. Неговата работа не е много известна на словашкия читател, въпреки че дебютът му е публикуван през 2002 г. Макгрегър е номиниран за наградата Букър като 26-годишен, което го прави най-младият номиниран за тази престижна награда. Към днешна дата той публикува три други романа в допълнение към гореспоменатия дебют: „Толкова много начини да започне“ (2006), „Дори кучетата“ (2010) и „Резервоар 13“ (2017). Освен това е автор на две сборници с разкази: Това не е нещо, което се случва на някой като теб (2012) a Резервоарните ленти (2017), втората от които следва от последната му работа. Той е получил множество награди за литературната си работа, както и почетен доктор от Университета в Нотингам, където също е работил.

Ако никой не говори за забележителни неща, може да се раздели на две части, които се пресичат помежду си. Първата част е разказана от автор, всезнаещ разказвач от трето лице, който описва живота на хората на една улица на анонимен английски град. Този разказ обхваща само последния летен ден на 1997 г. Повечето жители, чиито читатели знаят единствено въз основа на външния си вид, поведението и номера на къщата, в която живеят, стават свидетели на събитие, което е повлияло на живота им по различни начини.

Във втората част читателят среща личен разказвач, млада бременна жена. Тя, като жител на улицата, присъства на инцидента, но акцентът е главно върху описанието на събитията преди и след него, докато тя е много неясна за събитието. Най-големите й проблеми са неща, които не са нищо особено: неочаквана бременност, липса на финанси, двусмислени семейни отношения, отчуждение от хора, които някога са били много близки до нас. Тази част е разказана от перспектива от първо лице.

Богатите външни описания, както и интроспективни прозрения в света на героите и главната героиня без име, са нетипично представени в настоящето време. Събитията, които се случват на улицата, също не са нищо особено: група юноши се завръщат от нощта на безредиците, пенсионирана двойка пие чай в кухнята, децата играят крикет на пътя, млада влюбена двойка прекарва цял ден в леглото, студент по архитектура тренира рисуване по скицата на улицата, друг млад мъж прибира нещата си, готов да се изнесе от наетата стая. Тези хора се познават, но рядко го показват. Те живеят свой живот, всеки се сблъсква със свои проблеми. Липсата на имена ги прави общи хора, може да се нарекат тези знаци плоски. Въпреки това, поради краткия период от време, в който се случва част от историята, авторът успя да ги нарисува с някои подробности (тази техника на обширен изглед за един ден напомня на произведенията на г-жа Dalloway или To the Lighthouse от Вирджиния Улф).

Напротив, характерът на младата жена се доближава до читателя чрез богати вътрешни монолози и описания на нейните дейности и разговори с другите. Нейното разказване датира от три години след събитието, което я разтърси в даден летен ден. Въпреки че се фокусира върху личните си проблеми, в спомените си тя е принудена да се върне към последния летен ден и момента, когато след внезапен дъжд тя седеше с приятеля си на стълбите пред къщата (и класически пиеше чай в Британски стил). Поради нежеланието й да конкретизира видяното, в разказа се създава ненасилствена ескалация на напрежението; знаем, че жената не е склонна да говори по даден въпрос, докато другият разказвач бавно се приближава към момента, тъй като постепенно описва преминаващия ден по неутрален начин. Интересно е също така да наблюдаваме как двете нива на разказ гледат на главния герой - всезнаещият разказвач я възприема само като един от многото обитатели на улицата.

Стилът на писане на Макгрегър може да бъде описан като експериментален по няколко причини. На пръв поглед към текста читателят осъзнава, че отделните части на повествованието се различават една от друга по своята форма; докато частта с всезнаещия разказвач е толкова компактна, колкото текста, разделена на параграфи, текстът от първо лице е подчертано фрагментиран (изреченията се различават по дължина, от строги и кратки до неестествено дълги) и често започват на нов ред. Повечето от тези изречения започват с лично объркване.
Друга специфична характеристика, която повечето читатели често не срещат в романите, е липсата на кавички при използване на пряка реч. Освен това Макгрегър обича да използва непряка и неправилна пряка реч. Поради тази причина трябва да се обърне много повече внимание на разграничаването между речите на отделни герои и речите на разказвачи.

Няколко критици описаха стила на Макгрегър като поетичен в този роман. Не откриваме никакви преки признаци на лиризация в текста, но особено във въведението се усеща, че авторът се опитва да формулира отделни изречения много прецизно и закачливо и че фрагментацията на текста (при която на места се появяват стилистични отклонения като липсващи точки в края на изреченията) лирична форма. Книгата все още не е преведена на словашки или чешки, но човек, който един ден може да преведе романа, ще има много работа, за да поддържа специфичната атмосфера, която идва от текста.

Ако никой не говори за забележителни неща е един вид роман, който се опитва по начин, който отразява времето, дошло с идването на новото хилядолетие. Вниманието се насочва към ежедневните неща, които ние възприемаме само докато не въздействат много енергично и безмилостно върху нас или близките ни. Джон Макгрегър е създал цветна мозайка на всекидневието, предлагайки образ на различни човешки съществувания, забулен в мъгла от анонимност, която, парадоксално, в крайна сметка може да е по-близо до нас от задълбочени персонажи с измислени имена и фамилии. Парадоксално е и заключението на романа, което лично много ме изненада; осезаемо и новаторско отклонение от постмодерните тенденции (особено що се отнася до структурата на историята) не може да бъде отречено на Макгрегър, но е интересно, че за разлика от общото и реализма, историята завършва в стила на символиката на магическия реализъм.