вече беше
„Баби, бейби, избери това коте, красиво е!“ Внукът Адамек буквално извика на Йожек. Затова баба не се поколеба и посегна към малкото момче. "Ще го наречем Йожинек", каза тя. И така малката Йожка стана спътник и приятел на баба в добри и лоши времена. Малкият Адамек редовно ходеше на почивка с баба си и винаги очакваше с нетърпение Йожек.

Баба Йожка буквално я обичаше. Двамата принадлежаха неразделно. Момчето й изпълни почивните дни. Когато беше коте, той беше много активен, ядосан и скачащ. С времето той се успокои и стана сериозен и прекара цялото си свободно време с баба си. Той гледаше телевизия с нея, отиде с нея в градината и в леглото (както обикновено). Мина време и двамата остаряха.

Баба се разболя тежко и почувства, че губи правилната жизненост и сила. Всеки път, когато семейството й я посещаваше, тя се грижеше да се грижат за момчето, когато той не беше тук. „Но бабо, не казвай това, ще бъдеш тук за много дълго време“, казаха членове на семейството и увериха баба, че за нейния любим Йожек ще се грижат перфектно. Въпреки това тя продължаваше да се уверява .

Времето минаваше, баба ми изсъхна и накрая напусна Йожка поради болест и напреднала старост. Душите на двамата обаче останаха обединени завинаги и баба Йожка ежедневно гледаше от небесните висини и говореше с него. Разбирането на Jožka възприема напълно всичко. Точно както само самотно животно знае. Баба му обяснила, че за него ще дойдат лоши времена, но той няма да се страхува от нищо, защото всички лоши неща ще изчезнат веднъж.

Както често се случва, семейството търси онова, което е останало от бабата на подвижния, и за съжаление Йожек вече изобщо не се брои. Най-лесният начин беше да го пуснеш навън и да не се тревожиш повече за него. Преди всичко да се запомни след смъртта на баба ми, Йожка така или иначе нямаше да отиде в къщата, за да се храни и вече не беше възможно семейството да го прибере у дома. Внукът на баба Адам, който веднъж настояваше баба да избере Йожка, протестира най-много срещу момчето. Старата дама вече не беше тук, така че нямаше причина да осигури момчето за бъдещето. Адам вече не беше малко дете, което с ентусиазъм очаква домашния любимец, а стана възрастен с напълно различни интереси.

По това време старият и болен Йожка остава изоставен навън и трябва да се научи да плува през много труден живот. Никъде не беше безопасно. Ден и нощ те оставят всякакви клопки да знаят за себе си. Някой луд мъж дори стреля по външните котки и за съжаление Йожка също не избегна изстрелите. Борбата за оцеляване буквално започна. Той спеше под стъпалата на къщата или в близкия храст. Той беше студен, ухапан от бълхи и измъчван от други гладни породи. Следващите събития в живота му бяха много тъжни и трагични едновременно. Всичко беше съвсем различно от това, с което беше свикнал, когато беше още с любимата си баба. Освен това ставите му спряха да го слушат, задните му крака едва се дърпаха зад него. Той имаше проста паста за зъби, така че нямаше опасност да хване нещо сам. Външният живот имаше още по-голям ефект върху него.

Изтощеният Йожинек се скиташе и в последната кампания, за да улови гледката на къщите и хората в градината. Започна да се показва все по-често, така че влезе поне малко в купата. Но Йожка не беше тяхно момче и ако симпатичните хора се тревожеха над главите им и затова не бяха два пъти по-ентусиазирани от болна котка. Старецът обаче получи временно външно убежище. Йожка дърпаше краката си зад себе си и по това време едва пълзеше, дори ниската ограда не можеше да скочи, така че състоянието му беше тъжно. Той беше разочарован от живота, тежко болен и в беда.

Само по този начин дамата, която хранеше Йожка отвън, я спомена за него по време на работа. Тя каза на нашите момичета - Джейн и гръбначния мозък. Момичетата не се поколебаха и му оказаха помощ .

. Не разбрах какво се случи. Изведнъж скъпата ми баба не беше тук. Бяла кола я откара, според съобщенията в болницата. Тя все още не се върна, но семейството й все по-често идваше у нас. Внукът на баба Адам, който толкова време си играеше с мен, ми отказа достъп до къщата без дума за обяснение. Направих му тъжни котешки очи, но и това не помогна. Тогава къщата дълго време сирачеше.

Не знаех какво става и бях напълно смутен от живота, който наистина ме обзе. Всеки ден слушах мислено любовницата си, която ме беше оставила за векове в царство, пълно с объркване. Бях притеснен, бях остарял, болен и уморен. Палтото висеше на мен, беше изсъхнало и мръсно. Ухапаха ме ухапвания и ужилвания от всякакви бричове. И все пак пред очите ми се прожектира ужасен образ на тъмни външни сенки, които постоянно ме преследваха след изгонването от къщата ми. Бях ужасно студена, раздразнена и разочарована. Иска ми се да свърши. Страдах от настинка и бавно се отдалечих.

През втората половина на март стигнах до приют във Врбичани. Изръмжах, защото бях твърде стегнат, нямах представа какво ще последва. Новата дама малко ме беше страх, усетих го. Тя нямаше представа как ще се отнася с мен на следващия ден, когато отидем заедно на лекар.

В карантинната клетка на приюта се зарових в одеялата. В съзнанието си мислех, че поне не ми е студено. Тук също беше намерено нещо за зъба. Никой обаче не можа да ме убеди, че вече не искам и не мога да живея нормално без любимата си баба. Тъй като бях на възраст и според законите на приюта Врбичани се правят кръвни изследвания на възрастните мъже, отидох на следващия ден за планиран преглед. Кръвните тестове минаха доста добре. Собствениците бяха инструктирани да бъдат под строг надзор, докато дърпах задните си лапи зад себе си. Няколко дни ядох малко в новия си дом и бях благодарен поне за топлото легло под формата на благодарности. Веднага след като собствениците ме обезпаразитяваха, шубите падаха една след друга, докато одеялата им се напълниха. Господарката беше доста ядосана от зашеметяващата ми разходка. Не можех да ходя правилно и се плъзнах до тоалетната като патица.

След няколко дни започнах да се чувствам много зле, боли ме стомахът и започнах да повръщам. Поради внезапната ми апатия и голяма анорексия, любовницата ми отиде на лекар, който ми взе кръвта и изрази сериозни притеснения. На следващия ден бях леко упоен и от стомаха ми изсмука кафява течност. Събуждането след процедурата беше лудост. Лекарите говориха за увреждане на черния дроб с много лоша прогноза. Собствениците ме заляха под кожата ми. В една от ветеринарните клиники, няколко дни след процедурата, ми дадоха шанс само до следващия ден и ако бях в лошо здравословно състояние, трябваше да спя завинаги.

Въпреки това във фаталния ден дамата посети клиниката, където тя беше отворена час по-рано. Бях там на обиколка на следващия ден след приемането ми в приюта. Отново ми беше взета кръвта. Резултатите бяха тревожни и сигнализираха за тежко увреждане на черния дроб. В сравнение с кръвните изследвания на различни данни, лекуващият лекар заяви, че това е остра чернодробна недостатъчност и че може да се направи нещо друго по въпроса. Имаше голяма борба между злата болест и моята старост. Вкъщи получавах цял пакет лекарства и помощни средства, два пъти на ден вкъщи собствениците ме хранеха за вливания и ме хранеха. Храната течеше в стомаха ми, но и навсякъде. Господата скачаха около мен, като непрекъснато ми сменяха одеялата, миеха и сушеха, грижеха се за благополучието ми и много често отиваха да надникнат в новата ми клетка, която поставиха в основната стая, за да не остана без надзор в клетката на терасата.

Всичко беше повече от екшън, докато един ден не започнах да се храня сам. Не беше много, но все пак изядох нещо. Последваха и други редовни ветеринарни инспекции. Беше невероятно, но състоянието ми започна да се подобрява наистина бавно. Собствениците се развеселиха и аз заслужено си починах. Когато говоря за тези събития, изглежда много просто, но можете да ми повярвате, беше много трудна борба за оцеляване. Любовницата ми даде енергия и наистина я получих. За да бъда честен, без баба ми Катон си помисли, че не искам да живея повече.